„А – помислила си мадам Мальори. – Стопанството на мосю Берже. Това е добре.“ Мальори щяла да попита за еленския бут, който фермерът пазел в навеса си специално за нея, и да помоли възрастния човек да я откара до Люмиер.
Мадам Мальори тръгнала през долината. Някакъв гарван търсел храна в замръзналата почва и току огласял полето с граченето си. Докато вървяла по черния път към стопанството на мосю Берже, собственичката на „Плачещата върба“ започнала да се чувства все по-нещастна и уязвима. „Ами ако ме изостави? – помислила си тя внезапно. – Какво ще правя без Анри?“
Мальори се препъвала през леда и снега, а хижите в другия край на долината сякаш оставали все така далеч. Възрастната жена прекосила черен поток, който течал през снежните преспи, и минала покрай старо военно депо, използвано някога за танкови маневри, както и покрай няколко голи сребърни брези, които стояли самотни насред мъртвото поле.
Вървейки по черния път, мадам Мальори стигнала до малък параклис с олющени стени. Жената, която била вървяла близо четиридесет минути без почивка, се подпряла на портата на параклиса, за да си поеме дъх, а после влязла вътре, за да поседне.
Никой не знае със сигурност какво е станало в онзи параклис. Може би дори самата мадам Мальори не е съвсем наясно. В продължение на много години обаче аз се питах какво ли се е случило в онзи малък храм, опитвах се да си го представя и може би представите ми не са много далеч от истината.
Представям си мадам Мальори, която седи сковано на единствената пейка в параклиса с тръстиковата кошничка в скута и се взира в избелялата фреска на отсрещната стена, изобразяваща Тайната вечеря. Учениците на Христос разчупват хляба. Фигурите са безцветни, мътни и размити и приличат на петна в тъмното. При все това Мальори успява да различи паница с маслини, кана с вино и самун хляб.
Въздухът е студен и мирише на плесен и гнило. Дървеното разпятие стои неподвижно, а незапалената маслена лампа край каменния олтар е обвита в паяжини. В параклиса няма нито едно цвете, нито една разтопена свещ, нито една изгоряла клечка кибрит, с една дума – никакъв признак на живот.
И тогава мадам Мальори осъзнава, че параклисът е мъртъв и че занемарената сграда от години е лишена от всякаква религиозност. Мальори продължава да седи сковано на пейката и да стиска кошницата в скута си, когато през ума й минава зловеща мисъл. „Колко е студен този параклис. Мили боже. Колко е студен този параклис.“
Чувството е непоносимо и Мальори, вярна на себе си, се опитва да се бори с него. Изважда кибрит от кошницата, запалва една клечка и вдъхва живот на лампата до олтара. Този малък жест променя всичко. Когато горящата клечка докосва фитила на маслената лампа, параклисът се изпълва с нова светлина и нови сенки. Разпятието сякаш прелита през параклиса, а изпитият и изтерзан Христос се моли с протегнати ръце. Паяжините трепват като рибарска мрежа, пълна с риба, която отчаяно се бори за живота си. Зад олтара шумоли мишка.
Изведнъж Мальори дочува глас – гневния глас на баща си, който тя помни от детството си – и се чуди дали не полудява. Челото й е мокро от пот, но тя е прекалено уплашена, за да помръдне. Накрая възрастната жена събира сили и поглежда към тавана в отчаяно търсене на избавление.
На светлината на лампата Тайната вечеря се е преобразила. Христос и учениците стоят във все същите пози, но сега по дрехите им греят сребърни и златни нишки. Погледът на Мальори обаче е насочен не към Божия син, който уморено се взира в далечината, а към масата, върху която преди малко е имало само маслини и хляб. Сега обаче трапезата е отрупана с всевъзможни ястия.
Смокини в порто. Овче сирене. Печен овнешки бут и съд с подправки. Глава лук. Глава от диво прасе на тепсия.
Очите на прасето са вперени в нея. Отрязаната глава е учудващо жива. Винаги смелата Мальори сега трепери и се насилва да погледне решително животното в очите. В дълбочината на блестящите малки очи тя вижда равносметката на живота си – безкраен списък от активи и пасиви, от постижения и провали, от дребни жестове на милосърдие и чудовищни прояви на жестокост. Мальори се разплаква и отмества поглед. Няма сили да завърши равносметката, защото и без да гледа безмилостните графи, знае колко отдавна е спряла да трупа активи и са останали само пасивите от суета и себичност. Мальори моли за милост. Единственият свидетел на разкаянието й е нарисуваният глиган с дяволита усмивка.