Привечер мадам Мальори се промъкнала в болничната ми стая. По това време съм лежал със затворени очи, така че в продължение на няколко минути тя останала незабелязана и мълчаливо оглеждала гърдите, мишците и шията ми, увити в бинтове. Преди всичко обаче огледала ръцете ми.
Изведнъж обаче усетих присъствието й в стаята така, както го бях усетил и в кухнята в деня на откриването на ресторанта. Отворих очи.
– Съжалявам – промълви Мальори. – Не исках да се стига дотук.
Навън заваля.
В стаята беше сумрачно, но аз успях да различа очертанията на кока й, силните ръце и познатата ми вече кошница. Дадох си сметка, че за първи път разговарям с мадам Мальори.
– Защо ни мразите?
Чух гостенката ми да си поема дълбоко дъх. Вместо да отговори обаче, Мальори отиде до прозореца и се загледа в нощта. По черното стъкло се изливаха реки.
– Ръцете ти са здрави. Не са пострадали.
– Не.
– Запазили са своята чувствителност. Отново ще можеш да готвиш.
Не казах нищо. Чувствах се объркан, в гърлото ми сякаш беше заседнала буца. Бях благодарен, че отново ще мога да готвя. От друга страна обаче, всички проблеми на семейството ми бяха причинени от тази жена и аз не можех да й простя. Още не.
Мальори извади от кошницата си пакетче бадемови сладки с кайсии.
– Моля те, опитай тези сладки – каза тя.
Аз седнах в леглото, а тя оправи възглавниците зад гърба ми.
– Кажи ми – продължи Мальори, като ми обърна гръб и отново пристъпи към прозореца – можеш ли да познаеш какво има в тези сладки?
– Плънка от кайсии и бадеми.
– Нещо друго?
– Има също тънък слой паста от индийско орехче и шамфъстък, а глазурата е от жълтъци и мед. Сладките ухаят на нещо, може би на бадем. Не, на ванилия. Счукали сте ванилови шушулки и сте сипали праха в тестото.
Мадам Мальори не обели и дума. Продължаваше да гледа през прозореца, докато дъждът се стича по стъклото, сякаш някаква богиня лееше горчиви сълзи.
Когато Мальори най-сетне се обърна, едната й вежда беше повдигната, а очите й, блеснали като испански маслини, се впериха в мен в мрака. Именно тогава осъзнах, че имам наистина изключителен кулинарен талант.
После мадам Мальори остави восъчната хартия и сладките върху таблата за хранене.
– Лека нощ – каза ми тя. – Желая ти всичко добро.
Миг по-късно Мальори беше в коридора, а аз въздъхнах дълбоко. Едва след като си тръгна, си дадох сметка колко напрегнат съм бил в нейно присъствие.
Останал сам, аз си легнах, затворих очи и си помислих: „Свърши се“.
Когато мадам Мальори се върнала в „Плачещата върба“ късно онази вечер, ресторантът бил пълен. Мосю Льоблан стоял на рецепцията, поздравявал гостите и ги придружавал до масите им. Белите сака на младши келнерите се стрелкали покрай прозорците, а сребърните куполи на подносите проблясвали сред лабиринта от маси, постлани с колосани ленени покривки.
Мальори видяла всичко това отвън. Тя стояла в снега и тихо се взирала в ярко осветените прозорци над алпинеума. Видяла един от сервитьорите да приготвя греяно бренди. Видяла и граф Дьо Нанси Селиер, който се смеел на нещо, така че златният му зъб проблясвал на светлината на лампите. После графът поднесъл парче ароматен сладкиш с ананас към устата си и старческото му лице изведнъж било озарено от хедонистично удоволствие.
Мадам Мальори вдигнала ръка към гърлото си. Видяното я трогнало дълбоко. Ресторантът, на който била посветила живота си, работел безупречно. Майстор-готвачката постояла още известно време в студената нощ и тихо наблюдавала персонала, който така всеотдайно се грижел за ресторанта и за клиентите. Накрая обаче разтърсващите събития от изминалия ден сякаш се стоварили върху уморените й кости. Малко преди камбаната на църквата „Свети Августин“ да удари полунощ, мадам Мальори се качила в таванския си апартамент и предала тялото и душата си на ритъма на нощта.
– Така ме уплаши – смъмрил я мосю Льоблан на другата сутрин. – Не можахме да те открием. Мислех си: „Какво направих, Боже, какво направих?“.
– Ах, мили Анри.
Това била едничката проява на нежност, която мадам Мальори си позволила.
– Не си направил нищо лошо – казала тя ведро, като закопчавала копчетата на жилетката си. – Хайде, да се залавяме за работа. Коледа наближава, време е да се заемем с гъшия дроб.
Мадам Дьожьоньоре, която снабдявала „Плачещата върба“ с гъши дроб, живеела на един планински склон над Клерво-ле-Лак. Дьожьоньоре била борбена възрастна жена на осемдесет и няколко години, която поддържала занемареното си стопанство с парите, припечелени от отглеждането на стотина гъски. Когато мосю Льоблан вкарал ситроена в двора на старата ферма, наоколо му се разтичали крякащи кафяви гъски с високо вдигнати глави.