Старата Дьожьоньоре, облечена в раздърпан пуловер и сив вълнен чорапогащник, хранела птиците и не обърнала особено внимание на посетителите. Мальори почувствала облекчение, като видяла, че кокалестата старица все още е на крака и неизменно лови гъските си. Мадам Мальори помолила Льоблан да вземе черния дроб, докато тя самата чака на двора с мадам Дьожьоньоре.
Това, разбира се, било съвсем необичайно. До този момент мадам Мальори винаги държала лично да проверява гъшия дроб и не се доверявала на никого по този въпрос. Преди мосю Льоблан да успее да възрази обаче, мадам Мальори придърпала едно столче, седнала до мадам Дьожьоньоре и се загледала във възлестите, поразени от артрита пръсти на старицата, които внимателно пъхнали фунията за хранене в хранопровода на поредната гъска. На мосю Льоблан не му оставало нищо друго, освен да влезе в стопанската постройка, където младите работници колели и скубели гъските, преди да отстранят черния дроб и гърдите.
– Как сте, мадам Дьожьоньоре? – попитала мадам Мальори, като извадила кърпичка и дискретно избърсала носа си.
– Не се оплаквам.
Възрастната жена извадила фунията от шията на гъската и хванала друга птица. В следващия миг обаче забелязала някакъв белег на крака на гъската и я пуснала.
– Теб няма да те угоявам. Къш. Махай се.
Птицата се втурнала през двора, последвана от половин дузина патенца. Мадам Мальори седяла с ръце, отпуснати в скута, и се наслаждавала на зимното слънце.
– Защо пуснахте тази птица? – попитала тя тихо.
– Не бих могла да я заколя.
– Защо?
– Преди няколко седмици – казала мадам Дьожьоньоре презрително – някакъв безмозъчен турист влезе във фермата с колата си и уби майката на онези шест патенца. Останат ли без майка, малките птичета са обречени. Но тази стара гъска прибра сирачетата и сега се грижи за тях като за свои деца.
– Разбирам.
– Тази гъска ще умре от естествена смърт. Аз няма да я убия. Защо да го правя? За единия черен дроб? Нима ще мога да спя спокойно след това? Само си помислете – та тази гъска е по-състрадателна от човек. Как бих могла да я заколя?
В този момент мосю Льоблан се появил с два найлонови плика с черен дроб. Мадам Мальори се изправила, без да каже дума.
Татко дойде да ме вземе от болницата с микробуса с надпис „Вила Мумбай“ и не след дълго двамата влязохме в двора на имението Дюфур, което беше украсено със знамена в моя чест. Под знамената стояха роднините ми и петдесетина приятели от градчето, които ни посрещнаха с оглушителни ръкопляскания, радостни викове и пронизителни подсвирвания. Трогнат от цялото това внимание и заразен от празничната атмосфера, аз отворих вратата на колата и помахах на тълпата като герой от войната, който се завръща у дома.
Близките ми бяха организирали чудесно посрещане. Тук бяха мадам Пикар, мосю Итен с жена си, а също и кметът със сина си Маркюс, с когото се бяхме сприятелили.
Тук беше и мадам Мальори.
Бе дошла направо от стопанството на мадам Дьожьоньоре с важна мисия.
В мига, в който двамата с татко я забелязахме да се спотайва сред тълпата, настроението ни рязко се промени. Татко се намръщи ядно, а гостите обърнаха глави по посока на погледа му. Чуха се ахкания и шепот.
Мадам Мальори обаче не им обърна внимание. Тя пристъпи напред, а тълпата й направи път.
– Вие не добре дошла – прогърмя гласът на татко от микробуса. – Махайте се.
– Мосю Хаджи – започна мадам Мальори, пристъпвайки още няколко крачки напред. – Дойдох да ви помоля за прошка. Моля ви. Умолявам ви. Не напускайте Люмиер.
При тези думи тълпата се оживи.
Татко стоеше величествено изправен на стъпалото на микробуса, високо над тълпата, и вече не гледаше към мадам Мальори, а към всички присъстващи, като политик, който се обръща към масите.
– Сега тя иска ние остане – извика татко. – Само че за това твърде късно.
– Не, не е късно – възрази мадам Мальори.
Сега тя буквално стоеше в краката на татко, но той все още отказваше да погледне.
– Моля ви, искам да останете. Искам Хасан да дойде да работи в моя ресторант. Ще го науча да приготвя изискани ястия. Ще му дам добро образование.
Сърцето ми замря. Когато чу отправеното предложение обаче, татко най-накрая удостои с поглед прочутата готвачка.
– Вие луда за връзване. Не, по-лошо. Вие болна. За коя мисли вие?
– По дяволите, не бъдете толкова твърдоглав...
В този миг мадам Мальори замълча, видимо опитвайки се да се овладее. После си пое дълбоко дъх и заговори отново.