– Опитайте се да ме изслушате. Вашият син може да стане велик френски готвач, да развие вкуса си, да стане истински артист, а не цял живот да готви къри в някое индийско бистро.
– Ах! Вие не разбира!
Татко слезе от микробуса, а шкембето му заплашително се носеше пред него.
– Какво ви става? – кресна той, избутвайки мадам Мальори към портата. – Вие чува какво казва аз? А? Ние не можем търпим вас, нещастна старица! Ние не иска има нищо общо с вас!
Когато татко завърши тирадата си, мадам Мальори вече стоеше отвън на калдъръмената улица.
Сама.
Тълпата на двора се превиваше от смях.
Мадам Мальори се усмихна кротко, прибра един непокорен кичур коса зад ухото си и се запъти към „Плачещата върба“. Ние от своя страна влязохме във „Вила Мумбай“. Трябва да призная обаче, че по време на тържеството по случай изписването ми от болницата стомахът ми се беше свил на топка. Честно казано, изпитвах известно съжаление, задето отхвърлихме невероятното предложение на мадам Мальори.
Но мадам Мальори не била сама. Мосю Льоблан видял всичко, скрит зад завесата на един от прозорците на ресторанта. Той изтичал да поздрави шефката си, взел ръката й в своята и я целунал. Всеки, който познавал управителя, щял да се досети, че тази нежна целувка е израз на най-дълбоко уважение и обич.
В мига, когато устните на мосю Льоблан докоснали ръката й, мадам Мальори разбрала колко предан и привързан към нея е управителят. Възрастната жена затаила дъх и сложила ръка на гърдите си като влюбена ученичка. Тя най-сетне осъзнала какъв огромен късмет е имала с такъв добър и почтен приятел и си дала сметка, че именно подкрепата на мосю Льоблан я е накарала да повярва, че може да премине през всякакви изпитания в името на справедливостта.
В това време ние празнувахме в ярко осветения ресторант и никой от нас не забеляза какво се случва пред вратата на „Вила Мумбай“. Никой освен старата смахната Ами. Тя излязла от гаража, като си говорела сама, Бог знае за какво, и за малко не се блъснала в мадам Мальори.
Ами заобиколила майстор-готвачката, която мълчаливо поставила дървен стол насред калдъръмения двор на „Вила Мумбай“, а под него наредила три големи бутилки с минерална вода „Евиан“. После мадам Мальори седнала, метнала карирано одеяло върху скута си и скръстила ръце на гърдите си. Слънцето потъвало отвъд върховете на Алпите.
– Какво? – рекла Ами и дръпнала от лулата си. – Какво прави ти тук?
– Седя.
– Аха – казала Ами. – Добро място.
После баба продължила разходката си. Явно обаче нещо не давало мира на размътения й мозък, защото в крайна сметка тя се промъкна на партито, проправи си път между танцуващите гости и дръпна татко за дрехата.
– Посетител.
– Какъв посетител?
– Посетител. Навън.
Татко отвори вратата и леденият вятър нахлу в ресторанта.
Крясъкът, който последва миг по-късно, буквално ни смрази.
– Вие глуха или луда? Казал вас маха се!
Всички се струпахме върху заледените стъпала, за да видим какво става.
Мадам Мальори седеше със зареян поглед, сякаш не бързаше за никъде.
– Няма да мръдна оттук – каза тя тихо. – Няма да си тръгна, докато не пуснете Хасан да работи при мен.
Татко се засмя подигравателно. Много от гостите, които стояха на стълбите, също се разсмяха.
Но не и аз. Не и този път.
– Луда жена – рече той презрително. – Това няма бъде никога. Може прави какво иска. Ако иска, остава тук, докато скапе се. Довиждане.
Татко затвори вратата и партито продължи.
Тържеството приключи малко преди да стане време за вечеря. Когато гостите ни излязоха на двора, те с изумление видяха мадам Мальори, която продължаваше да седи насред двора.
– Лека вечер, мадам Мальори.
– Лека вечер, мосю Итен.
Вълнението от завръщането у дома ми дойде в повече и аз се качих в стаята си, докато останалите членове на семейството се занимаваха с приготвянето на вечерята. Много се радвах, че отново съм в таванската си стая, сред собствените си вещи – бухалката за крикет, плаката на Че Гевара и компактдисковете. Преди всичко обаче имах нужда от сън. Бях толкова уморен, че когато си легнах, нямах сили дори да се завия.
Късно вечерта се събудих от шума в ресторанта. Салонът беше пълен. Отидох до прозореца. По улуците се стичаше вода.
А в двора, сгушена в дебелото си палто, седеше мадам Мальори. Някой й беше донесъл одеяла и тя седеше увита в тях като рибар, който търпеливо седи в нощния мрак край дупката в леда и чака някоя риба да се улови на въдицата му. Главата на мадам Мальори беше увита с трикотажен шал. При всяко издишване пред лицето й се разнасяха облачета пара. Гостите на ресторанта не знаеха как да се държат в тази толкова необичайна ситуация. На идване те спираха смутени при възрастната жена и разменяха по няколко думи с нея, а на тръгване й пожелаваха всичко добро.