Разбира се, след този инцидент никой не можа да мигне и на сутринта всички станахме рано. Татко сновеше напред-назад пред телефона и гледаше часовника. В един момент прецени, че вече е удобно да звъни, и се обади на адвоката си. По телефона татко обясни, че мадам Мальори е нахлула в чужда собственост, и поиска полицията да дойде и да я отведе.
Всички бяхме потиснати и докато татко говореше ли, говореше по телефона, ние мрачно човъркахме в чиниите с картофи за закуска. Единствената, която имаше апетит, беше баба.
Онази сутрин обаче разбрахме, че Зайнаб е замесена от същото тесто като татко. Малката ми сестричка отиде до татко, който продължаваше да лае в телефонната слушалка, и дръпна куртата му, без да й мигне окото.
– Стига, татко. Това не ми харесва.
Изражението на татковото лице изобщо не ми се понрави. Отидох до Зайнаб и я хванах за ръката.
– Така е, татко. Време е да се сложи край на всичко това. Сега.
Никога няма да забравя онзи миг. Татко зяпна и сякаш замръзна, обърнат наполовина към телефона и наполовина към нас. Известно време двамата със Зайнаб стояхме неподвижно и очаквахме баща ни да се разкрещи или да ни удари. Вместо това обаче той отново вдигна телефонната слушалка, за да каже на адвоката, че ще му се обади по-късно.
– Какво казва? Май не чул вас добре.
– Татко, ако Хасан стане френски готвач, ние ще можем да останем тук и това ще бъде нашият дом. Омръзна ми да се местим, татко. Не искам да се връщаме в сивата и дъждовна Англия. Тук ми харесва.
– Мама би искала да спрем да бягаме – добавих аз. – Нима не разбираш това, татко?
Татко ни погледна студено, сякаш го бяхме предали. Постепенно обаче строгостта се стопи от лицето му, което си беше едно малко чудо – като да гледаш как бучка студена гъша мас се разтопява в горещ тиган.
Планинският въздух беше чист и свеж, също както когато пристигнахме в Люмиер три месеца по-рано, а алпийската зора къпеше планините в розово, мораво и светлокафяво.
– Мадам Мальори – кисело се провикна татко през двора – елате да закусите с нас.
Но Мальори вече нямаше сила да извърне глава. Кожата й беше смъртнобледа, а носът – болезнено червен и възпален.
– Обещайте – промълви тя едва чуто, като продължаваше да гледа право напред през един малък процеп в купчината одеяла. – Обещайте, че ще пуснете Хасан да работи при мен.
Като чу тези думи, татко помръкна и вероятно щеше отново да избухне, но малката Зайнаб, която като негова съвест стоеше до него, го стисна предупредително за ръката. Татко си пое дълбоко дъх и въздъхна тежко.
– Какво каже, Хасан? Ти иска учи готварство? Иска работи за тази жена?
– Да, татко, това е най-съкровеното ми желание.
Категоричният ми отговор, в който прозираше неизбежността на съдбата, сякаш причини физическа болка на баща ми. В продължение на няколко секунди той се взираше в пукнатините на калдъръма и стискаше ръката на малката Зайнаб, сякаш търсеше опора. После обаче вдигна глава. Защото баща ми беше преди всичко добър човек.
– Давам ви дума, мадам Мальори. Хасан, ти отиде работи в „Плачещата върба“.
Радостта ми в онзи миг можеше да се сравни само с усещането, когато забиваш зъби в сладкиш religieuse98 и устата ти се изпълва с крем. На лицето на Мальори обаче не се изписа нагла победоносна усмивка, а по-скоро смирение, облекчение, меланхолична благодарност и признание за жертвата, направена от баща ми. Мисля, че татко оцени това, защото в следващия миг той вече стоеше пред нея и й подаваше ръка.
98 Традиционен френски сладкиш, приготвен от еклери, пълни с крем, покрити с глазура и слепени два по два – б. пр.
Ясно си спомням как мадам Мальори улови ръцете на баща ми в своите, как той я изправи на крака и как новата ми шефка бавно и тромаво стана от стола. Това е нещо, което никога няма да забравя.
И така, на следващия ден леля и Мехтаб ми помогнаха да си събера багажа и аз пресякох улицата. Изминах всичко на всичко трийсет метра от едната страна на улицата до другата, но това пътешествие с картонен куфар в ръка беше много емоционално за мен. Пред мен бяха посипаната със сняг върба, решетестите прозорци с дантелени пердета и елегантният ресторант, където дори скърцащите дървени стълби бяха пропити с великите френски традиции. Там, на каменните стъпала пред „Плачещата върба“, стояха мълчаливата мадам Мальори и вежливият мосю Льоблан като възрастна двойка, която с разтворени обятия очаква своя осиновен син.
Пристъпих към тях и към новия си дом. Предстоеше ми дълъг път. Щях да опозная френската кухня и да отдам живота си на кулинарията. Зад гърба ми остана светът, от който бях дошъл – малката Зайнаб и баба с насълзени очи, тика99 от помфрет и бира „Кингфишър“, песните на Харихаран и горещите съдове, пълни с цвърчащо олио, грах, джинджифил и чили.