99 Традиционно ястие в Индия и Пакистан – б. пр.
Баща ми стоеше на желязната порта. Когато минах покрай него (както прави всяко ново поколение), той се разплака, без да крие сълзите си, и избърса помръкналото си лице с бяла кърпичка. И до ден-днешен си спомням думите, които ми каза тогава.
– Помни, момчето ми, че ти Хаджи. Никога не забравя това. Ти Хаджи.
Пътуването ми беше съвсем кратко, но аз имах чувството, че съм пропътувал цялата вселена, следвайки алпийското слънце.
Стаята ми в „Плачещата върба“ беше на таванския етаж и само един тесен коридор я делеше от апартамента на мадам Мальори. През зимата монашеската ми килия беше ужасно студена, а през лятото ставаше непоносимо гореща и задушна. Банята беше на полуетажа, в края на коридора.
В деня, когато се преместих в „Плачещата върба“, аз за първи път останах сам в таванската стая, която щеше да бъде мой дом през следващите няколко години. Стаята миришеше на стар човек и на изветрял препарат против насекоми. На стената над леглото ми висеше малко огледало, а над него – разпятие. Раните на изпития и изтерзан Христос кървяха. Шкафът от тъмно дърво с двете старинни кедрови закачалки се мръщеше злобно в ъгъла на стаята, точно срещу тясната кушетка. В стаята нямаше място да се обърне човек. Капандурата, която гледаше към покрива на къщата, не разведряваше особено затвореното пространство.
Оставих куфара си на земята и се запитах: „Какво направих?“.
Признавам откровено, че бях потресен от мрачната стая, толкова католическа по дух и толкова чужда на моя мироглед, и вътрешният ми глас полуистерично ме призоваваше да се върна в своята уютна и весела стая във „Вила Мумбай“.
Вниманието ми обаче беше привлечено от една книга на нощното шкафче. Приближих се и я разлистих. Беше дебела книга с пожълтели страници и подробни илюстрации, които изобразяваха начините за разфасоване на всички видове животни – от говеда до зайци.
Между страниците на книгата беше пъхнат незапечатан плик.
Вътре имаше бележка, написана на ръка от мадам Мальори, която в присъщия си старомоден стил ме приветстваше официално в „Плачещата върба“ и ме уверяваше, че няма търпение да започне да ме обучава. Мадам Мальори ме съветваше да работя упорито, за да науча колкото е възможно повече, и ми напомняше, че е на мое разположение и ще ми помага с каквото може. Като за начало ме съветваше да изуча подробно лионския „Наръчник на месаря“.
Писмото й ми подейства добре. Вътрешният ми глас отново се обади, този път суров и решителен, и ме скастри: „Захващай се за работа и престани да се държиш като глупак!“. Първата ми работа беше да заключа вратата на стаята си, след което се качих на кушетката, свалих ужасното разпятие и го скрих на дъното на шкафа, където бях сигурен, че няма да го виждам. Едва след това започнах да си разопаковам багажа.
През първите си дни в „Плачещата върба“ често сънувах един и същи сън, който днес ми се струва много показателен. В съня си вървях по брега на огромно езеро, когато изведнъж от дълбините му изплува една древна и грозна риба, кръгла, плоска, с глава на бик. С голяма мъка рибата успя да изпълзи на брега, като използваше перките си вместо крака. И тук, изтощена от неистовите усилия, рибата легна, за да си почине, като положи опашката си във водата, главата – на пясъка, а хрилете й се отваряха и затваряха като ковашки мехове. Уплашена и задъхана, тя остана да лежи между водата и сушата, на границата между два коренно различни свята.
Да си кажа право обаче, в онези дни нямах време да размишлявам върху сънищата си, и дори да имах най-уютната стая, щеше да ми е безразлично. Защото още от първия ден в „Плачещата върба“ аз се прибирах в стаята си само за да спя.
Всяка сутрин будилникът ми звънеше в 5.40. Двайсет минути по-късно закусвах с мадам Мальори в нейния тавански апартамент. На закуска Мальори ме разпитваше какво съм научил през последното денонощие и поставяше основите на онова, което щеше да ми преподаде в кухнята по-късно през деня.
След като приключехме разговора си, ние се отправяхме към пазара, където обучението продължаваше. После се връщахме в ресторанта с покупките и се захващахме сериозно за работа. През първите шест месеца при мадам Мальори аз минах през всички нива на неквалифициран труд. Отначало миех чиниите и кухненския под, а също чистех и режех les légumes100. На втория месец ме облякоха в куртка и бели памучни ръкавици и ме изпратиха в салона да поднасям хляб, като идеята беше да изуча отблизо тънкостите на сервитьорския занаят. След като ресторантът затвореше, аз подреждах масите, а мадам Мальори вървеше по петите ми и цъкаше неодобрително с език, ако сложех някоя сребърна лъжица накриво.