100 Зеленчуци (фр.) – б. пр.
Едва се научих да сервирам, и ето че ме върнаха в кухнята, където от сутрин до вечер скубех и чистех диви гълъби, пъдпъдъци и фазани, докато накрая имах чувството, че ръцете ми ще окапят. Главният готвач на „Плачещата върба“ Жан-Пиер не спираше да ме овиква, а в края на деня гърбът така ме болеше, че едва се държах на краката си. Следващата ми задача беше да стоя на рецепцията заедно с мосю Льоблан, да приемам резервации, да се уча как да настанявам гостите и да усвоя тънкостите в ухажването на редовните клиенти.
Все още обаче и дума не можеше да става за готвене.
Работех така до 15.30 часа. В следобедната почивка се довличах до таванската си стая, за да подремна, но всъщност по-скоро изпадах в безсъзнание. Привечер се смъквах по стълбите с размътен поглед. Време беше за следващия урок – трийсетминутна дегустация на вино с последващ инструктаж от страна на сомелиера на „Плачещата върба“. След това се заемах с обичайната си работа. Работех до полунощ, а в 5.40 на следващата сутрин неумолимият будилник слагаше край на съня ми и всичко започваше отначало.
В понеделник, когато беше почивният ми ден, имах сили само да пресека улицата и да вляза в имението Дюфур, където рухвах върху стария диван.
– Караха ли те да ядеш свинско?
– Араш, престани с твои глупави въпроси. Остави свой брат на мира.
– Ама накараха ли те все пак? Кажи де, Хасан!
– Ти много слаб. Тази жена умори тебе от глад.
– Изяж това, Хасан. Приготвила съм го специално за теб. Малай педа101 с мед.
101 Вид млечни сладки, широко разпространени в Индия – б. пр.
Лежах на дивана като някой моголски княз, леля и Мехтаб ме тъпчеха със сладкиши и чай с мляко, а вуйчо Маюр, Ами, Зайнаб и братята ми си придърпваха столове, сядаха и слушаха като омагьосани откъслечните ми разкази от кухнята на „Плачещата върба“.
– Утре специалитет на деня ще бъде palombe – гривяк102. От два дни скубя и чистя гълъби. Много е трудно. Мехтаб, моля те, масажирай ми раменете. Виждаш ли как съм се схванал от многото работа? Ще поднесем salmis de palombes – гълъби в сос от мерло и лук. Много вкусно ястие. Към него поднасяме…
102 Вид гълъб – б. пр.
В онези дни баща ми се държеше много странно. Когато се прибирах, той ме посрещаше с прегръдка и радостни възгласи. След това обаче се отдръпваше някак хладно и правеше път на останалите членове на семейството. По някаква причина татко никога не взе участие в ритуалните разпити, на които ме подлагаха другите ми роднини. Вместо това той се мотаеше в дъното на стаята, преструвайки се, че има работа, отваряше вече отворени писма с нож от слонова кост и в същото време не изпускаше нито една моя дума, макар че самият той никога не ме питаше нищо.
– Цяла седмица уча за Лангедок-Русийон, винарския район около Марсилия. Там се произвеждат огромни количества вино. Само десет процента от френските вина с Appellation Contrôlée103 обаче са от този район.
103 Удостоверение за произход и качество, издавано от Министерството на земеделието на Франция – б. пр.
Като видях изумлението, с което ме слушаха близките ми, не се сдържах да добавя, махвайки превзето с ръка:
– Препоръчвам фиту и минервоа. Корбиер е доста лошо вино, особено що се отнася до последните реколти.
Роднините ми охкаха и ахкаха възхитено.
– Какво нещо – каза вуйчо Маюр. – Можете представи си, че наш Хасан познава френски вина?
– А как държи се мадам Мальори? Тя тебе бие?
– Не, никога. И не е нужно. Достатъчно е само да повдигне вежди и всички започват да се суетят като подплашени пилци. Всички се страхуват от нея. Виж, Жан-Пиер, главният готвач, той вика много и честичко ме удря по главата.
В дъното на стаята татко продължаваше да отваря писма.
Едва по-късно през деня, след като семейството ме натъпчеше с храна и ме обсипеше с нежности, татко официално ме канеше на частен разговор, посочваше ми стола до писалището си, допираше пръстите на двете си ръце и ме питаше сериозно:
– Кажи мене, Хасан, тя научила тебе готви език със сос мадейра?
– Още не, татко.
Татко ме поглеждаше разочаровано.
– Не? Хм. Лоша работа. Може тя не толкова добра готвачка.
– Напротив, татко, готви отлично.
– И този подлец Жан-Пиер. Той знае ли, че ти от голям род? А? Може би аз трябва даде него урок?
– Не, татко. Благодаря ти. Ще се справя и сам.
Никога не признах на татко колко трудни бяха за мен първите месеци, колко много ми липсваха той и останалите членове на семейството и колко разочарован се чувствах от самата работа през онези първи дни в „Плачещата върба“.
Отчаяно исках да се занимавам с готварство, но мадам Мальори не ми даваше да припаря до печката. Отчаянието ми достигна своя връх през един ранен предобед, когато Жан-Пиер ме изпрати да донеса няколко електрически крушки от килера на третия етаж.
На стълбите се засякох с мадам Мальори, която изглеждаше по-свежа от всякога. Беше се запътила към алеята, където мосю Льоблан вече беше запалил ситроена, за да откара шефката си на някакво социално събитие в града.
Мадам Мальори беше увила раменете си с тежък вълнен шал и тъкмо си слагаше кафявите кожени ръкавици. Тясното дървено стълбище се изпълни с уханието на парфюм „Герлен“ и аз почтително се прилепих към стената, за да направя път на мадам Мальори. Тя обаче спря на две стъпала над мен и ме погледна.
Явно съм изглеждал доста блед, изпит и уморен.
– Хасан, кажи ми, съжаляваш ли за решението си да дойдеш тук?
– Не, мадам.
– Първите дни са много трудни, но ще видиш, че един ден ще се събудиш с прилив на енергия. Тялото свиква.
– Да. Благодаря, мадам.
Мадам Мальори продължи надолу, а аз – нагоре по стълбите. Не знам какво ми стана в този миг, но изведнъж с цялото си нахалство изтърсих:
– Докога ще чистя моркови? Кога ще започна да готвя?
Мадам Мальори се спря насред зле осветеното стълбище и без да обръща глава, каза:
– Ще започнеш да готвиш, когато му дойде времето.
– Но кога ще стане това?
– Търпение, Хасан. Когато удари часът, ще разберем.
– А сега помисли внимателно. Къде се среща Ostrea lurida?
– Хм. По крайбрежието на Бретан?
– Грешка. Напълно погрешно, млади момко.
Мадам Мальори повдигна едната си вежда и ме удостои с най-властния си поглед. Беше 6.15 сутринта. Както обикновено седяхме под прозореца на капандурата в нейната стая и сърбахме кафе от фин лиможки104 порцелан, а аз бях толкова сънен, че едва гледах.
104 Лимож – град в Централна Франция, областен център. През XIX век Лимож става известен с производството на порцелан – б. пр.