– Не? Хм. Лоша работа. Може тя не толкова добра готвачка.
– Напротив, татко, готви отлично.
– И този подлец Жан-Пиер. Той знае ли, че ти от голям род? А? Може би аз трябва даде него урок?
– Не, татко. Благодаря ти. Ще се справя и сам.
Никога не признах на татко колко трудни бяха за мен първите месеци, колко много ми липсваха той и останалите членове на семейството и колко разочарован се чувствах от самата работа през онези първи дни в „Плачещата върба“.
Отчаяно исках да се занимавам с готварство, но мадам Мальори не ми даваше да припаря до печката. Отчаянието ми достигна своя връх през един ранен предобед, когато Жан-Пиер ме изпрати да донеса няколко електрически крушки от килера на третия етаж.
На стълбите се засякох с мадам Мальори, която изглеждаше по-свежа от всякога. Беше се запътила към алеята, където мосю Льоблан вече беше запалил ситроена, за да откара шефката си на някакво социално събитие в града.
Мадам Мальори беше увила раменете си с тежък вълнен шал и тъкмо си слагаше кафявите кожени ръкавици. Тясното дървено стълбище се изпълни с уханието на парфюм „Герлен“ и аз почтително се прилепих към стената, за да направя път на мадам Мальори. Тя обаче спря на две стъпала над мен и ме погледна.
Явно съм изглеждал доста блед, изпит и уморен.
– Хасан, кажи ми, съжаляваш ли за решението си да дойдеш тук?
– Не, мадам.
– Първите дни са много трудни, но ще видиш, че един ден ще се събудиш с прилив на енергия. Тялото свиква.
– Да. Благодаря, мадам.
Мадам Мальори продължи надолу, а аз – нагоре по стълбите. Не знам какво ми стана в този миг, но изведнъж с цялото си нахалство изтърсих:
– Докога ще чистя моркови? Кога ще започна да готвя?
Мадам Мальори се спря насред зле осветеното стълбище и без да обръща глава, каза:
– Ще започнеш да готвиш, когато му дойде времето.
– Но кога ще стане това?
– Търпение, Хасан. Когато удари часът, ще разберем.
– А сега помисли внимателно. Къде се среща Ostrea lurida?
– Хм. По крайбрежието на Бретан?
– Грешка. Напълно погрешно, млади момко.
Мадам Мальори повдигна едната си вежда и ме удостои с най-властния си поглед. Беше 6.15 сутринта. Както обикновено седяхме под прозореца на капандурата в нейната стая и сърбахме кафе от фин лиможки104 порцелан, а аз бях толкова сънен, че едва гледах.
104 Лимож – град в Централна Франция, областен център. През XIX век Лимож става известен с производството на порцелан – б. пр.
– Стридата, която обитава крайбрежието на Бретан, е Ostrea edulis. Това трябваше да си го научил досега, Хасан. Разказах ти за Ostrea lurida преди две седмици. Ето ти книгата за мидите. Прочети я по-внимателно този път.
– Oui, madame… А, сега си спомних. Lurida са дребните стриди, които се срещат само в няколко залива по северозападното крайбрежие на САЩ. В пролива Пюджит.
– Правилно. Аз самата никога не съм ги опитвала, но съм чела, че имат много деликатен вкус на водорасли, йод и лешници. Смятани са за едни от най-хубавите стриди в света. Трудно ми е да повярвам, че може да са по-вкусни от една хубава бретанска стрида, но някои хора са на това мнение. Въпрос на вкус.
Мадам Мальори посегна към купата с плодова салата в средата на масата. Рано сутрин тази жена имаше огромен апетит, сякаш се зареждаше с енергия, за да може да издържи на напрегнатото ежедневие. Мадам Мальори и баща ми имаха помежду си повече общо, отколкото би им се искало да признаят.
– В наши дни европейските пазари са наводнени с вносни стриди. Искам да чуя името и историята на тези стриди.
Въздъхнах и погледнах часовника си.
– Днес телешки гърди ли ще пълните?
Мадам Мальори деликатно изплю костилката на една варена слива в сребърна лъжичка и я остави до купичката си.
– А, не, не сменяй темата, Хасан. Няма да стане.
Мадам Мальори остави купичката на масата и впери поглед в мен.
– Crassostrea gigas, японска стрида, наричана често тихоокеанска стрида. През 70-те години на XX век става водеща стрида на европейския пазар.
Мадам Мальори се усмихна, хладно наистина, но все пак се усмихна.
По-късно същия ден обаче си дадох сметка какво ми предстои тепърва. Бяхме в студената кухня на „Плачещата върба“, а аз току-що бях успял да разпозная стридите, известни като les creuses de Bretagne, само по една глътка от соления им сок. Тогава мадам Мальори, която беше застанала до мивката, спонтанно протегна ръка и ме погали по бузата.
Това беше просто мил жест, с който шефката ми изразяваше одобрението и доброто си отношение. Допирът на сухата и корава ръка до бузата ми обаче ме накара да потръпна. И в същия момент видях как Жан-Пиер, който тъкмо приготвяше някакво ястие от стриди, ме гледа намръщено иззад рамото на мадам Мальори.