Жан-Пиер обаче не беше на себе си. Той съблече униформата си и с театрален жест я захвърли на кухненския под.
– Не мога повече да работя тук. Писна ми. Вие сте непоносима! – извика той.
В този миг обаче мосю Льоблан направи крачка напред, за да защити мадам Мальори от гнева на главния готвач.
– Млъкни, неблагодарнико! Ти премина всякакви граници!
Тогава Мальори също пристъпи напред. За наше огромно изумление тя взе треперещия юмрук на Жан-Пиер в ръката си, поднесе го към устните си и целуна зачервените кокалчета.
– Мили Жан-Пиер. Напълно си прав. Прости ми.
Жан-Пиер се сепна. Странното поведение на мадам Мальори го обезкуражи и може би дори го уплаши. В този момент той ми приличаше на дете, което е направило пакост и е изненадано от реакцията на майка си. Опита се да се извини, но мадам Мальори сложи пръст върху устните му и строго каза:
– Замълчи. Няма нужда да се извиняваш.
Тя задържа ръцете му в своите и каза с обичайния си авторитетен тон:
– Жан-Пиер, моля те, трябва да разбереш. Хасан не е като нас с теб. Той е различен. Люмиер и „Плачещата върба“ няма да успеят да го задържат. Ще видиш. На него му предстои много дълъг път. Няма да остане дълго при нас.
После мадам Мальори сложи Жан-Пиер да седне на един стол. Младият мъж се подчини, като наведе засрамено глава. Мадам Мальори помоли Марсел да донесе вода на готвача. Момчето поднесе чашата, като я държеше с две ръце, тъй като целият трепереше. След като Жан-Пиер изпи водата и видимо се успокои, мадам Мальори отново заговори:
– Ние двамата носим това място в кръвта си. Ще живеем и ще умрем тук, в кухнята на „Плачещата върба“. Хасан от своя страна може да стане велик готвач. Неговата дарба многократно надминава нашите умения. Само че Хасан е като гост от друга планета и в известен смисъл трябва да го съжаляваме – заради пътя, който тепърва трябва да извърви, и заради трудностите, които тепърва трябва да понесе. Повярвай ми, моят любимец не е Хасан. Моят любимец си ти.
Въздухът беше като нажежен. Мадам Мальори обаче погледна към мосю Льоблан и каза делово:
– Анри, запиши си. Утре трябва да се обадим на адвоката. Веднъж завинаги трябва да стане ясно, че когато аз си отида, Жан-Пиер ще наследи „Плачещата върба“.
Мадам Мальори имаше право. Три години след преместването ми в „Плачещата върба“ аз бях готов да продължа напред. Примамливото предложение, което получих от водещ парижки ресторант, разположен на десния бряг на Сена, зад Елисейския дворец, разпали амбициите ми. Според мадам Мальори именно от това се нуждаех – отговорна длъжност с възможност за растеж в известен парижки ресторант.
– Научих те на всичко, което знаех – каза тя. – Сега трябва само да трупаш опит. Тази работа ще ти помогне.
И така, решението беше взето. Във въздуха се носеше горчиво-сладка смесица от тъга и вълнение. Раздвоението достигна своя връх, когато в свободния си ден двамата с Маргарет отидохме до един пролом край Люмиер, за да се разходим по поречието на река Удон.
Срещнахме се в града и отидохме до местния супермаркет, за да напазаруваме храна за обяд – кантал, морбие121 и ябълки. Вървяхме по тесните пътеки между рафтовете, покрай мрежите с лешници и нерафинирания корсикански зехтин. Маргарет вървеше пред мен и тъкмо минаваше покрай рафтовете с шоколад и бисквити, когато няколко млади мъже се зададоха насреща. Това беше отборът на Люмиер по хандбал. Състезателите бяха дошли да купят бира и мезета за клуба. Бяха весели, яки момчета с румени лица, които явно току-що бяха излезли изпод душа, тъй като косите им все още бяха мокри.
121 Традиционни видове френско сирене – б. пр.
Когато ги видя, Маргарет засия – беше учила заедно с тях в местното училище. Тя се обърна към мен и каза:
– Отиди да платиш. Аз ще дойда след минутка.
Свих в съседния коридор на път за касите. Погледът ми обаче попадна върху буркан с вносен лимонов мармалад, който исках да поднеса с местните сирена вместо чътни. Сложих буркана в телената кошница и продължих напред.
И тъкмо тогава от съседния коридор чух мъжки глас да пита какво било станало с нейния negre blanc122.
122 Бял негър (фр.) – б. пр.
Въпросът беше посрещнат със смях от страна на другите момчета. Спомням си, че спрях и наострих уши. Маргарет не каза нищо, тя просто отмина въпроса, преструвайки се, че не го е чула. После момчетата продължиха с провинциалното си бръщолевене и със закачките си по други поводи и Маргарет се засмя заедно с тях. Трябва да призная, че изпитах моментно разочарование, докато чаках отговора й със затаен дъх. Знаех обаче, че Маргарет в никакъв случай не е расист, затова продължих напред, платих сметката, а след малко и тя ме настигна.