Сложихме покупките в реното на Маргарет и отидохме при пролома. Оставихме колата на паркинга край гората, където жълто-оранжевите есенни листа сякаш бяха изтъкали естествен килим под краката ни. Обухме туристическите си обувки, взехме раницата, затворихме багажника на колата, хванахме се за ръце и тръгнахме с бодра крачка по каменния мост от XVII век, който минаваше над реката.
Беше прекрасен есенен ден, но си личеше, че лятото си отива и всеки път, когато някое пожълтяло листо паднеше на земята, ни обхващаше лека меланхолия. Реката беше чиста и бистра като джин „Сапфир“, а водата течеше и бълбукаше около големите камъни. Дребни сивени123 подскачаха около вировете и ловяха мухи или пък размахваха перки в опит да се измъкнат от малките водовъртежи. На отсрещния бряг се издигаше каменна къщурка, която изглеждаше като нарисувана. Там живееше forestier124 с младата си жена и новороденото им дете. Докато пресичахме моста, забелязахме, че от комина на къщичката се издига брезов дим. Двамата с Маргарет тръгнахме по горската пътека на левия бряг на реката. Вдясно от нас шумеше водата, а вляво величествено се издигаха скалистите склонове на заснежената Юра. Помня, че горският въздух беше хладен, влажен, ухаеше на мъх и беше изпълнен с фин воден прах, който падаше от гранитните склонове на планината, извисила снага високо над главите ни.
123 Вид дребни риби с характерна окраска, представители на семейство Пъстървови – б. пр.
124 Горски (фр.) – б. пр.
По едно време заговорихме за предложението за работа, което бях получил. Говорехме със заобикалки и никой не смееше да зададе най-съществения въпрос: какво щеше да стане с нас? Изведнъж вляво от нас се показа поточе, което извираше от планината и се спускаше лудо по склоновете, като диплеше бели водни дантели върху блестящите жилки от фелдшпат125, обрасли с мъх. Спомням си съвсем ясно как изглеждаше Маргарет през онова утро – избелелите дънки, светлосинята жилетка, страните й, зачервени от вятъра.
125 Вид скалообразуващ минерал, използван при производството на стъкло – б. пр.
– Това е чудесна възможност, Хасан. И напълно заслужена. Трябва да приемеш.
– Да, така е. И все пак…
Нещо ме смущаваше, усещах как една буца е заседнала в гърдите ми, но все още не разбирах какво става. Ето че река Удон, която течеше стремглаво вдясно от нас, направи завой. Край завоя се беше образувал дълъг и дълбок вир, а край вира имаше място, подходящо за пикник. Оставих раницата върху един покрит с лишеи камък под старите борове, липи и конски кестени. Ледената вода течеше току под краката ни.
Изтегнахме се на една скала, за да хапнем ябълки, сирене и хляб с дебела кора, изпечен от Маргарет, който мажехме обилно с лимонов мармалад. Не съм сигурен в кой момент чухме гласовете, но си спомням как отначало ги доловихме като далечен шум. После се усилиха и ние видяхме две фигури, които вървяха приведени като раци, пълзящи по морското дъно. Двамата с Маргарет лежахме замаяни и щастливи и гледахме как фигурите се приближават, без да обелим дума.
Беше сезонът на гъбите, а този влажен участък от гората беше известен с хубавите си манатарки и пачи крак. Семейството на мадам Пикар от години притежаваше единственото разрешително за бране на гъби в тази местност, затова не се учудихме, когато различихме силуета на вдовицата. Облечена във вечните си черни дрехи – пуловер и пола – и наметната с дъждобран, мадам Пикар подскачаше между дърветата като планинска коза и подритваше гнилите брезови дънери с военните си ботуши, за да се добере до скритите отдолу pieds-de-mouton126.
126 Жълта рогачка, наричана още жълта сърненка или овчи крак – вид ядлива гъба – б. пр.
Изведнъж мадам Пикар изписка радостно и се изправи, държейки в изцапаната си с пръст ръка trompettes-de-la-mort127 – великолепните катраненочерни манатарки, които въпреки външния си вид и зловещото си име са много вкусни и напълно безопасни. Вдовицата се обърна към тромавия си спътник – едър мъж, който дишаше тежко и мъкнеше две големи кошници, които бързо се пълнеха с гъби, ухаещи на влажна пръст.
127 Тръба на смъртта – б. пр.
– Внимавай с тези trompettes. Сложи ги най-отгоре, за да не се смачкат.
– Да, господарке моя.
Баща ми стоеше насред гората като мечка. Върху любимата си курта в телесен цвят беше облякъл огромен анорак, който някога вероятно е принадлежал на покойния мосю Пикар. Също като мадам Пикар и татко носеше военни ботуши, само че неговите не бяха вързани, езиците им стърчаха в различни посоки, а мокрите връзки се влачеха по земята. С тези одежди баща ми приличаше на рапър от парижките предградия.