Маргарет понечи да извика и да помаха на татко и мадам Пикар, но без сам да знам защо, аз я хванах за ръката и поклатих глава.
– Аз мисли, че е време да почине и да хапне нещо. Аз много гладен.
– Ще ме подлудиш, Абас! Едва сме започнали. Трябва да напълним поне едната кошница, преди да седнем да обядваме.
Татко въздъхна.
Когато обаче мадам Пикар се обърна и се наведе, за да отреже поредната гъба с късото си ножче, татко видя нещо, което много го заинтригува. Той пристъпи напред на пръсти, ощипа мадам Пикар по задника и извика:
– Намерих трюфел!
Мадам Пикар изписка и едва не падна по очи. Когато се изправи обаче, двамата с баща ми избухнаха в смях. Явно пощипването се беше харесало на вдовицата.
Бях ужасен. Представих си мама и татко, които някога се разхождаха заедно на плажа Джуху, и сърцето ми се сви. Мама беше толкова нежна и толкова кротка, не като тази грубовата французойка. Няколко секунди по-късно обаче успях да видя баща си такъв, какъвто беше в действителност – човек, който търси простите удоволствия в живота.
В този миг той не мислеше за ресторанта, нито за семейството, което изсмукваше силите му ден след ден. Беше просто мъж на средна възраст с още няколко десетилетия живот пред себе си, който се наслаждаваше на нищожния отрязък от време, който му бе отреден на този свят. Изведнъж се засрамих от самия себе си. Ако някой заслужаваше да изживее един миг на радост и безгрижие, без околните да бърчат вежди с отвращение, това беше татко, който правеше толкова много неща за толкова много хора. И колкото по-дълго гледах мадам Пикар и татко да се държат като пощурели тийнейджъри, толкова по-ясно ми ставаше, че така и трябва да бъде.
В онзи момент си дадох сметка, че не семейството ми ме задържа в Люмиер. Всъщност аз бях този, който не искаше да си тръгне. Мисля, че през онзи ден най-сетне пораснах, защото едва тогава, в онази влажна гора, намерих сили да си кажа: „Сбогом, татко! Тръгвам да търся щастието си!“.
В крайна сметка най-трудното сбогуване през онези последни дни не беше със семейството, нито с мадам Мальори, а с Маргарет. Това мило и способно момиче беше само с пет години по-голямо от мен, но връзката ни по времето, когато работехме заедно в „Плачещата върба“, ме направи мъж.
В онези последни дни в Люмиер обаче нашите отношения стигнаха до логична развръзка. Това стана една сутрин, когато бяхме заедно в малкия апартамент на Маргарет над сладкарницата по време на почивния си ден. В ранния предобед закусвахме на малката маса под високия кухненски прозорец.
Светлината, която беше дала името на град Люмиер, блестеше в прозореца, на чийто перваз стоеше буркан със сухи полски цветя – иглики и тинтяви. Ние седяхме, без да продумваме, всеки потънал в мислите си, пиехме café au lait128 и ядяхме brioche129 със сладко от дюли, приготвено от майката на Маргарет.
128 Кафе с мляко (фр.) – б. пр.
129 Традиционен френски сладкиш, подобен на козунак – б. пр.
Седях край масата по боксерки и тениска и гледах през прозореца, когато кльощавият мосю Итен и пълната му съпруга се спуснаха по улица „Ролен“, хванати под ръка. Изведнъж те спряха, целунаха се страстно, след което се разделиха – той се качи в семейната ланчия, а тя влезе в местния клон на банка „Сосиете Женерал“.
Маргарет седеше до мен, гола под кимоното, и четеше местния вестник. Не знам защо, но в този момент спонтанно протегнах ръка през масата и казах с треперещ глас:
– Ела.
Надявах се Маргарет да стисне ръката ми в отговор.
– Ела с мен в Париж, моля те.
Все още помня онова ужасно чувство и стомаха, който се беше свил на топка, когато Маргарет бавно остави вестника настрана и каза, че Люмиер е мястото, където е родена, където живеят родителите й, братята и сестрите й и където са погребани бабите и дядовците й. Каза също, че ми благодари за предложението и че оценява високо жеста ми, но не би могла да напусне Юра.
След този отговор аз отдръпнах ръката си и всеки от нас пое по своя път.
Париж
Ако трябва да съм честен, пътят, който извървях в Париж през следващите двайсет години, не беше толкова труден, колкото очаквах. Сякаш някаква невидима сила отстраняваше препятствията пред мен и ми помагаше да следвам съдбата си. Само две години след като започнах работа в „Гаврош“ – ресторант с една звезда „Мишлен“, намиращ се зад Елисейския дворец – аз вече бях вторият човек след главния готвач.