– Спри! Мили боже. Заболя глава.
Татко никога не си беше губил времето с анализ на възвръщаемостта на капиталовложенията. За него важна беше храната.
– Разбира се, че помогне тебе! Че как иначе? – сопна ми се той.
Татко извади от едно чекмедже дебела папка с документи.
– Отдавна очаквал това – каза той, като отваряше папката. – Аз не съм някой мързеливец, дето по цял ден чопли свой нос. Отдавна помолил адвокати и банкери погрижи се за всичко и те уредили нещата. Всяко от вас, мои деца, получи една седма от семейна собственост. Ти получи свой дял сега. Няма смисъл чака мене умре, нали? Аз предпочита види тебе успял и щастлив и гордее се с тебе… Само моля тебе не изпраща ми повече разпечатки. Аз не мога понася такива неща. Винаги оставял твоя майка занимава се със сметки.
Примигнах няколко пъти, за да прикрия емоциите се.
– Благодаря ти, татко.
Баща ми махна пренебрежително с ръка.
– Има обаче нещо, което тревожи мене. Твой дял осемстотин хиляди евро. Това достатъчно?
Не, не беше достатъчно. С парижкия ми счетоводител бяхме пресметнали колко пари ще ми трябват, за да наема помещение в хубав квартал, да го обзаведа, да напълня кухнята с най-модерно оборудване и да наема първокласни служители – с други думи, да покрия началните разноски по отварянето на изискан ресторант, ориентиран към най-отбраната клиентела. Ако исках да работя спокойно, трябваше да разполагам с близо два милиона евро начален капитал.
– Така си и мислех – каза татко. – Но аз има едно предложение за теб.
– Да?
– Твоя сестра Мехтаб тревожи ме. В това планинско градче аз не мога намери мъж за нея, а тя все повече заприличва на твоя леля. Вечно сърдита. Тя трябва живее в голям град. Съгласен? Аз предлага тебе вземе Мехтаб като съдружник в твой изискан парижки ресторант. А? Тя много помага тебе, Хасан, и, разбира се, тя внесе свой дял от семейна собственост. А за мен бъде голямо облекчение знае ти грижи се за нея.
Ето така се решават въпросите в Индия. Договорихме се и Мехтаб дойде да живее при мен в Париж. Трябва да призная, че по същото време ми се случи нещо неприятно. Раздялата ми с шеф Росие, който беше толкова добър с мен, не протече както ми се искаше. Никак даже. Когато му съобщих, че възнамерявам да открия собствен ресторант, възрастният готвач почервеня и ме замери с един тиган, две чинии и една палка салам с черен пипер. Но животът продължава, така че, след като избегнах летящите снаряди, аз за последен път затворих вратата на „Клюни“ зад гърба си. Необикновено цветистите моряшки ругатни на шеф Росие обаче продължиха да звучат в ушите ми още известно време.
Но да продължим нататък. След като разчистихме пътя си, двамата с Мехтаб се посветихме на новата си мисия – да отворим свой собствен ресторант в Париж. Един ден, докато си седях във ваната, облян в пот, пиех чай с гарам масала и си мислех за татко, името на бъдещия ресторант внезапно изплува пред очите ми.
„Бясното куче“.
Прекрасно, нали?
Първата ни работа, разбира се, беше да намерим подходящо място за ресторанта. В продължение на няколко месеца двамата с Мехтаб обикаляхме Париж в търсене на най-добрата локация. Брокерите на недвижими имоти ни водеха или в неприветливи складове, разположени в мрачни затънтени улички в непрестижни райони, или в помещения, които се намираха в хубавите улици край Сена, но пък бяха големи колкото къщичка за кукли. Но макар да не ни предлагаха нищо подходящо, ние продължавахме да търсим упорито, защото знаехме, че мястото може да донесе успех или да провали бъдещия ни ресторант.
След поредния ден, прекаран в безплодно търсене, ние се върнахме в апартамента си. Мехтаб си събу сандалите и започна да си разтрива ходилата си, като охкаше всеки път, щом докоснеше някое охлузено място.
– Мили боже – каза тя – това е по-трудно, отколкото да си намериш жилище в Мумбай.
Сестра ми тъкмо щеше да ме помоли да й разтрия краката, когато телефонът звънна и аз побързах да вдигна.
– С шеф Хаджи ли разговарям? – попита възрастен мъж от другата страна. Отдалече се чуваше кучешки лай.
– Да, аз съм Хасан Хаджи.
– Здравейте. С вас сме се срещали преди много години, когато все още бяхте чирак в Люмиер. Аз съм граф Дьо Нанси Селиер.
– Да, господин графе, помня ви много добре. Вие всяка година идвахте в „Плачещата върба“.
– Чух, че търсите място за ресторант.
– Да, така е. Откъде знаете?
– Ах, шеф Хаджи, още ли не сте разбрали, че Париж е едно голямо село? Тук всяка мълва се разпространява невероятно бързо, особено ако става дума за изискана кухня или за политика.