Засмях се.
– Да, може би имате право.
– Разполагате ли с малко свободно време? Може да ми дойдете на гости. Адресът ми е улица „Валет“ №7. Може би ще мога да ви помогна.
***
Величествената къща на граф Дьо Нанси Селиер се намираше на върха на хълма Сен-Жьонвиев, недалеч от Пантеона, в чиято студена крипта почиваха редица велики французи – от Волтер130 до Малро131. Впечатлени от внушителния дом на графа, двамата с Мехтаб се изправихме притеснени пред входната врата и нервно натиснахме звънеца, като очаквахме да ни отвори някой строг иконом, който да ни нареди да минем през задния вход. За наша голяма изненада обаче на вратата се появи самият граф, с разрошена коса, обут в панталон от рипсено кадифе и кожени чехли.
130 Изтъкнатият френски поет и философ Франсоа-Мари Аруе (1694-1778), известен под псевдонима Волтер, е човекът, чиито тленни останки са съхранявани най-дълго в Пантеона – от 1791 г. до наши дни. Преди Волтер в Пантеона е погребан само един човек – революционерът Оноре Габриел Рикети, граф Мирабо (1749-1791), чието тяло обаче е било преместено в гробището Клермонт през 1794 г. – б. пр.
131 Андре Малро (1901-1976) – френски писател и политически деец. Прахът на Малро е пренесен в Пантеона през 1996 г., точно двайсет години след смъртта му – б. пр.
– Елате – каза графът, след като се ръкува с нас. – Сградата е съвсем наблизо.
С тези думи граф Дьо Нанси тръгна надолу по улица „Валет“, както си беше по чехли. Обсипаната му със старчески петна ръка стискаше голяма връзка ключове.
Никога няма да забравя мига, в който за първи път зърнах обраслата с бръшлян къща на улица „Валет“ №11. Беше по залез слънце и смогът обвиваше сградата с розов ореол, който ми напомни за Люмиер.
Къщата на №11 беше два пъти по-малка от внушителния дом на графа. Приличаше на весела дебеланка, а дървените капаци на прозорците и бръшлянът, който обвиваше приземния етаж, й придаваха особено уютен вид. С други думи, постройката напомняше селска къща и беше далеч от строгата изтънченост, характерна за Париж.
Вестибюлът беше облицован с тежка дървена ламперия, която го правеше много тъмен. От него обаче се влизаше в просторните стаи, които сами по себе си не бяха големи, но бяха свързани помежду си и сякаш преливаха една в друга. Когато застанах под кристалния полилей в главния салон, не ми беше трудно да си го представя превърнат в елегантна трапезария. Пред високите прозорци към улицата се спускаха тежки кадифени завеси. Вдигнахме ги и на слабата светлина на прашния залез видяхме колко хубав беше паркетът в стаите.
В задната част на къщата имаше много голяма стая и баня. Тази стая можеше лесно да се превърне в кухня. Освен това беше свързана със задния двор, където щяха да спират доставчиците. Вторият етаж беше много светъл и можеше да послужи за офис. Двата етажа бяха свързани с вита вътрешна стълба, поставена през 70-те години на XX век. Трите горни етажа на сградата имаха собствен страничен вход. Тези етажи обаче не се даваха под наем. Графът обясни, че държи там старите мебели и картините, наследени от семейството му. Затова пък шумът на долните два етажа нямаше да притеснява никого. Двамата с Мехтаб сновяхме по витите стълби между етажите. Не можехме да си намерим място от радост, но се стараехме да не издаваме вълнението си.
Сърцето ми биеше лудо.
За първи път от много дълго време се чувствах като у дома си.
– Какво ще кажеш?
– Прекрасно е – прошепна Мехтаб. – Но ще можем ли да си го позволим?
В този момент чухме как на долния етаж графът нетърпеливо подрънква с ключовете.
– Хей, вие двамата – извика той. – Не мога да стоя тук цял ден и да ви чакам. Имам работа. Огледът приключи.
Излязохме на улицата и докато граф Дьо Нанси заключваше входната врата, аз огледах квартала с повишен интерес. Под нас се намираха спирката на метрото и площад „Мобер“, където всяка събота земеделските производители изнасяха продукцията си. Над нас се издигаше величествената сграда на Пантеона. Къщата на улица „Валет“ №11 беше на не повече от десет минути пеша от моя апартамент, който се намираше при Ислямския институт.
От другата страна на улицата пък, недалеч от библиотеката на Сорбоната, се намираше една от най-изисканите сгради на левия бряг на Сена – елегантната кооперация „Монте Карло“. Говореше се, че любовницата на покойния президент на Франция, ревностен социалист132, живее в разкошен апартамент на третия етаж. Пред резбованите врати на „Монте Карло“ стояха две саксии с палми и един униформен портиер.
132 Има се предвид Франсоа Митеран (1916-1996), президент на Франция от 1981 до 1995 г. – б. пр.