През следващите години двамата с шеф Вердюн се виждахме сравнително често. Не искам обаче да преувеличавам близостта ни. Не мисля, че някой някога е успявал да овладее несекващата му енергия – дори собствената му съпруга. Този човек беше загадка, чието разнищване вечно ни се изплъзваше. С времето обаче между мен и Вердюн се установиха взаимоотношения на дълбоко професионално уважение и искрена привързаност. Спомням си за това приятелство винаги когато се сещам за деня, в който получих втората си звезда „Мишлен“, а шеф Вердюн неочаквано дойде в „Бясното куче“. Беше късен следобед. Зад гърба ми Вердюн се беше наговорил със Серж и останалите служители да ме „отвлече“, оставяйки вечерята в опитните ръце на главния готвач. Мисля, че планът беше доста нагъл, но Пол си беше Пол.
Докато аз фучах възмутено и обяснявах, че ресторантът ми има нужда от мен, Пол каза само едно „Да, да“, сякаш успокояваше палаво дете, след което ме набута в мерцедеса си.
Служителите ми помахаха от прага на ресторанта. После Пол натисна газта и ние се понесохме с бясна скорост към летище „Орли“. Вердюн винаги караше като луд.
Пред хангара ни очакваше частен самолет. Едва след като излетяхме, Пол ми обясни, че отиваме в Марсилия, за да хапнем риба и да отпразнуваме втората ми звезда „Мишлен“, както подобава. За целта беше убедил свой приятел, лондонски банкер, да ни заеме своя самолет „Гълфстрийм“.
Същата вечер двамата с Пол ядохме в „При Пиер“ – старомоден ресторант, кацнал на скалите над марсилското пристанище. Масата ни се намираше до един от големите прозорци. Когато пристигнахме, слънцето залязваше – като сорбе от манго, което се топи над хоризонта. Чуваше се успокояващият шум на платинените средиземноморски вълни, които се разбиваха в скалите под нас.
„При Пиер“ беше старомоден ресторант, обзаведен просто с тежки маси, бели покривки и масивни сребърни прибори. Възрастният сервитьор с напомадена коса донесе очукана сребърна шампаниера. Пол и келнерът си побъбриха шеговито като стари приятели, след което Пол поръча бутилка шампанско „Круг“ от 1928 г.
Почтително проследихме отварянето на старинната бутилка. Златистата пяна окъпа гърлото на шишето, в което беше прекарала толкова десетилетия. Истинската изненада обаче дойде, когато поднесохме чашите към устните си. Шампанското беше свежо и искрящо като срамежлива булка и по нищо не личеше, че е на предпенсионна възраст. Тъкмо обратното, след като отпих от скъпоценната течност, ми се прииска да пея, да танцувам, да се влюбя. „Доста опасна напитка“, казах си.
Разбира се, започнахме вечерята с чаша марсилска рибена супа, след което хапнахме миди, не по-големи от бебешки нокът. Прозрачните мекотели бяха отгледани в рибарника на ресторанта, който се намираше под скалите. Основното ястие беше loup de mer136, изпечен върху стъбла от див копър и полят с топло перно. Сервитьорът с преметната върху ръката кърпа фламбира лаврака пред нас с драматичен жест, като използва дълга кибритена клечка. Когато подносът се озова на масата ни, стъблата от див копър и резените лимон около рибата все още тлееха.
136 Лаврак (фр.) – б. пр.
Разговаряхме и се смяхме до късно през нощта, когато морето вече изглеждаше така, сякаш беше пълно с мастило от сепия. Рибарски лодки с мачти, украсени с електрически гирлянди, напуснаха градското пристанище и се отправиха на нощен риболов за сардини и скумрии. В далечината се виждаше петролен танкер, който приличаше на обляна в светлина бучка захар в най-тъмната част на почернялото море.
Онази вечер Пол ми разказа, че баща му обичал да му чете романите „Учителят по фехтовка“ и „Граф Монте Кристо“ и затова той нарекъл най-известното си ястие на Александър Дюма. Това беше и една от причините да дойдем в „При Пиер“. През онази вълшебна нощ замъкът Иф, в който се развива част от действието на „Граф Монте Кристо“, се виждаше от нашето място в ресторанта. Сивите скали на острова и стените на крепостта изглеждаха странно изящни под светлината на електрическите гирлянди.
Шампанското ни развърза езиците. In vino veritas137, както се казва. Така или иначе, онази вечер аз научих някои съкровени тайни на прочутия със своята общителност Пол Вердюн. Към края на вечерта, докато ядяхме лека бадемова торта и пиехме коняк, Пол тихо ме попита дали някога съм бил в „Мезон Дада“ в Екс-ан-Прованс – молекулярния ресторант на бързо издигналия се шеф Мафит. Въпреки изпитото количество алкохол нотката на неувереност в гласа му беше съвсем осезаема.