Когато усетил, че месото е заседнало в трахеята му, татко започнал да се мята панически, докато накрая получил тежък инфаркт и се строполил на земята. Единствената ми утеха е, че не се е мъчил дълго. Когато паднал на пода, баща ми вече бил мъртъв.
Всички мислехме, че татко ще живее вечно. И до ден-днешен спомените ми от погребението в Люмиер са мрачни и неясни. Цялото семейство беше полудяло от скръб. Аз самият бях толкова разстроен, а погледът ми до такава степен беше замъглен от непресъхващите сълзи, че не забелязах колко е отслабнала мадам Мальори, която стоеше разтреперана в края на гробището и търсеше опора в ръката на мосю Льоблан. Виждах само, че на гробището имаше хиляди местни жители, много от които бяха дошли чак от Клерво-ле-Лак, и всички стояха със свалени шапки и отдаваха последна почит със сведени глави.
Татко все пак беше успял да ги спечели.
Два месеца по-късно, докато слизала от таванския си апартамент, мадам Мальори се спънала и паднала по стълбите, като си счупила двата крака и няколко ребра. Починала от пневмония няколко седмици по-късно в същата болница, в която бях лежал аз двайсет години по-рано.
За свое огромно съжаление и срам аз не се върнах в Юра, за да се сбогувам със своята учителка. Бях толкова зает в Париж, че просто нямаше как да отида. Животът постоянно ни поднася непредвидими изненади. След толкова успехи явно беше време нещо да се обърка.
Светът, който познавахме така добре, изведнъж рухна. По телевизията предадоха шокиращите новини за краха на фондовите борси по света.
Икономистите имат свое обяснение за случилото се през онези страшни дни. Аз обаче мисля, че по този начин вселената се прости с Абас Хаджи и Жертрюд Мальори.
Баща ми и учителката ми си отидоха завинаги, а светът изпадна в депресия.
Бяха изминали двайсет години, откакто бях дошъл в Париж. Една събота, когато бях на пазара на площад „Мобер“, реших да купя манго. Хубавите вносни плодове, увити в лилава хартия, бяха подредени така красиво в дървени сандъчета, сякаш бяха редки орхидеи. И тъкмо тогава сестра ми ми звънна, за да ми каже, че Пол Вердюн е загинал в автомобилна катастрофа.
Мехтаб ми се обади точно когато подавах парите на касиерката, така че нямаше как да реагирам на тази новина, поднесена ми от сестра ми с присъщата й безцеремонност. Мехтаб обаче беше превъзбудена и продължи да говори.
– Намерили го в подножието на една скала край Курген. Мъртъв. Просто така. Колата е станала на мекица. Ей, Хасан, там ли си?
Продавачката ми подаде рестото.
– В момента не мога да говоря – казах и затворих.
Известно време стоях като гръмнат и се чудех какво ще стане с нас. Сякаш беше дошъл краят на света. В главата ми не спираше да се върти една безсмислена и натрапчива фраза – това е краят на една епоха.
Но Париж не знае покой. На пазара на площад „Мобер“ търговията беше все така оживена. Беше началото на май. Около мен се тълпяха семейни двойки, помъкнали пазарски торби, пълни с праз и агнешки плешки. Някакъв мотоциклетист натисна клаксона, раздразнен от вцепенението ми, след което внимателно ме заобиколи.
Някои странни подробности и до ден-днешен са останали в съзнанието ми: полицаите на ролкови кънки, които ядяха банички със сирене, а по сините им ризи се сипеха трохи, както и златистите бройлери, които се въртяха на шишовете зад стъкла, пожълтели от мазнина. Спомням си, че въздухът на пазара миришеше на зряло сирене, а на тротоара точно срещу мен някой беше оставил плетена кошница, пълна с бутилки вино от Мендоса139. Дори северноафриканските амбулантни търговци, които продаваха турски и ирански шафран в стъклени шишенца и които никога не отминавах равнодушно, този път не бяха в състояние да ме помръднат от мястото ми в средата на улицата, където сякаш бях пуснал корени.
139 Провинция в Западна Аржентина, където се произвеждат почти две трети от аржентинските вина – б. пр.
Беше се случило неизбежното. Една важна част от класическата френска кухня бе загинала заедно с един от последните си верни защитници – шеф Вердюн.
В този момент една кисела старица със сбръчкано като стафида лице се блъсна в мен. Сигурен съм, че го направи нарочно. Ядосах се и я блъснах с всичка сила. Жената се отдалечи, като викаше „Мръсен арабин“.
Именно този крясък ме върна на улица „Карм“, където се намирах. Едва сега забелязах парижкото безразличие, което ме заобикаляше на пазара, грубо както винаги, сякаш не се беше случило нищо важно.