– Да, Пол.
Едва когато си припомних този случай в деня на катастрофата, аз най-сетне почувствах огромната загуба и си дадох сметка какво означава за мен смъртта на моя приятел.
Пол вече го нямаше.
Стоях насред улица „Валет“, а небцето ми поиска независимо от мен да си спомни за шеф Вердюн, и ето че в устата си усетих богатия вкус на раците така, както ги приготвяше Пол – шедьовър от гъши дроб, нарязан на тънки, почти прозрачни филийки, изпечен на грил и поднесен между късчета нежнорозово месо от сладководни раци.
На следващата сутрин се събудих от цвърченето на скорците под прозореца ми. Когато се измъкнах от леглото, се чувствах като пребит. Загубата на най-близките ми хора, крахът на стария икономически ред, за който слушахме всеки ден по новините – имах чувството, че цялата смърт и разруха се е загнездила в мозъка на костите ми. Бях страшно изтощен, едва се тътрех и след като излязох от къщи, се отбих в местната кръчма – „Контрескарп“ на улица „Ласепед“ – за да изпия още едно кафе, преди да отида на работа.
Марк Бресие, управител на ресторант с три звезди „Мишлен“ на име „Арпеж“, вече седеше на нашата запазена маса под зелената тента на бирарията и ядеше омлет. Когато се настаних до него, той вдигна поглед от чинията си.
Поръчах си двойно кафе и brioche. По това време на деня площад „Контрескарп“ беше пълен с туристи. Уличният метач караше бръмчащата си зелена камионетка около фонтана в центъра на площада, миеше паважа с водоструйка и изпращаше кучешките изпражнения и фасовете в канавката. Някакъв клошар спеше в храстите в другия край на площада, отпуснал мръсната си побеляла глава върху опънатата си ръка, без да подозира за приближаването на водната струя.
Андре Пико, главен готвач в един ресторант на Монпарнас, седна при нас, когато капаците на прозорците над бара в другия край на площада рязко се отвориха, а шумът подплаши ятото гълъби, което кръжеше над къщите.
– Здравей, Хасан. Здравей, Марк.
– Здравей, Андре.
Говорихме си за Пол. Андре ни четеше последните новини от телефона си. Имаше неизяснени обстоятелства около смъртта на Вердюн. Отсъствието на следи от гуми на пътя показваше, че Пол не е ударил спирачка, преди да полети в пропастта. Вердюн познаваше пътя като дланта си, а колата току-що беше излязла от сервиз, така че загубата на контрол не можеше да бъде обяснена с техническа неизправност. Освен това един свидетел – фермер от другата страна на улицата – твърдеше, че колата по-скоро е набирала скорост, вместо да намали, докато се е носела към скалата, и е изчезнала в пропастта. Разследването продължаваше.
– Все още не мога да повярвам. Та той беше толкова жизнен.
– Какво мислиш, Хасан? Вердюн ти беше приятел.
Свих рамене, както правят французите.
– За мен Пол беше също толкова загадъчен, колкото и за вас.
После заговорихме за предстоящата демонстрация срещу специалния ДДС, наложен на ресторантьорския бизнес – тема, която по онова време силно ни вълнуваше.
– Трябва да дойдеш, Хасан – каза Пико. – Моля те. Като синдикален лидер трябва да събера хора за протеста. Доведи служителите си, моля те.
– Трябва да се подкрепяме – обади се Бресие.
– Добре, ще дойда. Обещавам.
Време беше да тръгвам, така че се сбогувах със сътрапезниците си. Докато пресичах площада, забелязах, че още два магазина са фалирали – една парфюмерия и една закусвалня. Спуснах се по улица „Декарт“ и минах покрай галерията „Левият бряг“, където тъкмо бяха доставили картини, увити в брезент. Внасянето на картините беше придружено от викове и отривисти жестове, които ми напомниха за един следобед, който двамата с Пол прекарахме в музея „Орсе“. Бяхме отишли там в търсене на la source d’inspiration143, както се изрази Пол.
143 Извор на вдъхновение (фр.) – б. пр.
През онзи ден Пол беше във форма. Той просто сияеше и двамата прекарахме един много приятен следобед, макар че се движехме с различна скорост. Едва влязъл в поредната зала, аз успявах само да зърна гърба на Пол, който вече отиваше към следващото помещение.
По едно време седнах пред картината „Банани“ на Пол Гоген, която великият художник нарисувал малко след пристигането си в Таити. Според изкуствоведите това платно не е от големите шедьоври на Гоген. Аз обаче помня изключителната простота на картината – тримата туземци, бананите, купата върху масата. Картината ме порази и ме накара да осъзная, че само истински майстор би могъл да нарисува най-простата и чиста храна, без поза и преструвки.