Пол Вердюн постоянно идваше при мен, възторжен като дете, за да ми каже, че трябва непременно да видя картината от еди-кой си художник в съседната зала. Едва успявах да реагирам и Пол вече беше изчезнал. В един момент обаче той съвсем се изгуби. Най-накрая го открих на третия етаж на музея.
Пол стоеше като вцепенен пред една картина, окачена в един от ъглите на голямата зала. Не знам колко време беше прекарал така, но когато отидох до него, той не помръдна, а продължи да се взира в картината, която явно беше пленила въображението му.
Тогава си помислих, че платното не е кой знае какво. Сега обаче си спомням картината съвсем ясно. На нея беше изобразен брадат крал, седнал на своя трон, а съпругата му се бе вкопчила в него. И двамата изглеждаха ужасени, сякаш се питаха: „Какво ще стане с нас сега?“. Зад тях се виждаше празна, сива, безкрайна наглед стена. На пода пред смутената двойка димеше захвърлена църковна свещ. Картината, дело на художника Жан-Пол Лоран, беше озаглавена просто „Отлъчването на Робер II144“.
144 Робер II (972-1031), известен с прозвището Набожния, е крал на Франция (996-1031). През 997 г. той е отлъчен от католическата църква заради брака с братовчедка си Берта Бургундска – б. пр.
Няколко минути по-късно Пол Вердюн все още не ме беше забелязал, затова се покашлях и казах:
– Пол?
Вердюн примигна два пъти и се обърна към мен.
– Готов ли си? Мили боже, колко си бавен, като някоя баба си. Какво ще кажеш за по едно питие? Знам един малък бар недалеч оттук.
Когато влязох в „Бясното куче“, заварих управителя Жак при масата във фоайето да подрежда прасковите, които току-що бяха пристигнали от Севиля. Ярко осветената маса беше първото, което гостите виждаха на влизане в ресторанта, затова всеки ден поставяхме отгоре й пресни плодове – смокини, ананаси, манго и пъстри съдове, пълни с горски плодове. Сред купищата сочни плодове често слагахме по някоя чиния с пушена наденица или пък фини и ронливи прясно изпечени сладкиши под стъклен похлупак. Целта ни беше да създадем изкусителен контраст от цветове и вкусове. Единствените постоянни експонати на масата бяха два старинни бакърени съда с капаци от ковано сребро и един препариран фазан с блестящи стъклени очи и опашка, която падаше величествено върху полираната маса от крушово дърво.
Тъкмо затварях входната врата зад себе си, когато Жак, облечен в син костюм, ушит по поръчка, сложи последната праскова на масата и се обърна към мен.
– Шефе, няма да повярваш! Хванах ги. Знам кои са.
За миг отново се почувствах уморен.
– Една млада двойка. Сигурен съм.
Жак разтвори кожения си албум със снимки.
– Виждаш ли? Ето ги.
Изключително изискан и сдържан, Жак губеше всякакво чувство за мярка, когато станеше дума за кулинарните критици. Ненавиждаше ги, а целта на живота му беше да разкрие анонимните инспектори на „Мишлен“, които тайно посещаваха ресторантите и раздаваха така лелеяните звезди. Стратегията на Жак през последните години беше да снима гостите, които му изглеждаха съмнителни, на излизане от ресторанта. След това вземаше снимките и обикаляше заведенията от списъка „Биб Гурман“145 – отбрани ресторанти, скромни бирарии и бистра, предпочитани от инспекторите. Според наръчника „Мишлен“ през почивните си дни кулинарните критици посещавали тъкмо тези места със семействата си.
145 От 1955 г. насам наръчникът „Мишлен“ публикува списък, наречен „Биб Гурман“, в който влизат ресторанти, предлагащи добра храна на умерени цени – б. пр.
Години наред Жак редовно се хранеше в непретенциозните ресторанти от списъка „Биб Гурман“ и търсеше хората от снимките сред посетителите на заведенията. Това, разбира се, беше complètement fou146, като да търсиш игла в купа сено. И ето че днес за първи път Жак беше открил съвпадение.
146 Пълна лудост (фр.) – б. пр.
– Виж, това е същата млада двойка, която вечеря тук на четвърти. А тук са в „При Жеро“, в шестнайсети район, четири дни по-късно. Сигурен съм, че са инспектори на „Мишлен“. Мъжът изглежда доста съмнителен, не мислиш ли?
– Да, може би си прав, само че…
– Сигурен съм.
– Всъщност това са синът и снахата на шеф Дюбоне от Тулуза. Тази седмица бяха в Париж, за да опипат почвата, тъй като възнамеряват да отворят бистро тук. Аз лично ги пратих в „При Жеро“.
Жак се умърлуши.
Опитах се да се усмихна съчувствено, но не ми се получи, затова побързах да вляза в салона, преди управителят да ме подхване отново със странните си мании.
Аранжировките от жасмин, които изпълваха централната зала с нежен аромат, бяха доставени от цветарския магазин „При Антоан“ в шести район и бяха разположени стратегически между масите. Порцеланът в „Бясното куче“ беше произведен по мой собствен проект. Тежките сребърни прибори, също направени по поръчка, бяха дело на една семейна фабрика в Шефилд, Англия. Кристалните чаши бяха произведени ръчно в световноизвестната фабрика „Мозер“ в Северна Бохемия. Чистите и бели покривки не бяха доставени от някое текстилно предприятие в Нормандия, а идваха чак от Мадагаскар и бяха ръчно избродирани от местни жени в Антананариво. Всичко, до което гостите се докосваха, от чашите за вино до писалката „Каран д’Аш“147, с която подписваха сметките, носеше логото на „Бясното куче“ – малък лаещ булдог. Мадам Мальори обичаше да казва, че добрите ресторанти се познават по детайлите, и тъй като си бях научил урока, бях наредил до всяка маса да поставят по една махагонова табуретка, на която дамите да оставят чантите си.