147 Швейцарска компания, производител на луксозни писалки, моливи, бои за рисуване и др. – б. пр.
Сервитьорите сръчно застилаха масите. От невидимите тонколони се носеше тиха музика – What Am I Here For на Дюк Елингтън. Един от чираците полираше кристалните чаши. Когато ме забеляза, той кимна почтително, а гравираната чаша блесна ослепително в ръката му.
Когато прекосих салона, неколцина сервитьори ме поздравиха. Вдигнах ръка за поздрав и влязох в кухнята.
Главният готвач беше застанал до газовия котлон. Той стискаше с две ръце дръжката на тежък тиган от лято желязо и преливаше сгорещената гъша мазнина в керамична купа. В кухнята се носеше острата миризма на току-що нарязан лук и топъл рибен бульон. Жан-Люк, шестнайсетгодишен чирак, който беше израснал в нормандски чифлик, стоеше до Серж и го гледаше в ръцете, когато готвачът кресна:
– Вземи ръкохватка и ми помогни!
Сепнат от неочакваната заповед, чиракът се засуети, но моят commis Люка го извади от затруднението, като веднага му подаде ръкавица.
Едва пъхнало пръсти в ръкавицата, момчето изпищя и размаха ръка, а ръкавицата отлетя в другия край на кухнята заедно с парче овче черво. Целият персонал избухна в смях, а най-гръмогласно се хилеше червендалестият Серж, който така се тресеше от смях, че се наложи да се подпре на работния плот, за да не падне. Чиракът се опита да се усмихне и да си даде вид, че не му пука. Лицето му обаче беше смъртнобледо, а щръкналите му уши – моравочервени. Шеги и шамари – това бяха главните педагогически похвати на Серж спрямо младите служители.
Аз обаче нямах време да се занимавам с щуротиите на Серж, затова излязох от кухнята и се качих на втория етаж, където се намираха кабинетът ми и счетоводният отдел.
Една от счетоводителките, Максин, ми се усмихна чаровно иззад компютъра си и може би щеше да каже нещо мило и кокетно, ако не беше Мехтаб, която седеше зад бюрото в дъното на стаята и която в този момент се обади:
– Още ли не си приключила със сметките от миналия месец? Мили боже, Максин, побързай.
Максин обаче не й остана длъжна.
– Ти ми ги даде преди два дни, Мехтаб. Не е честно да ми подаваш данните толкова късно, а после да се сърдиш. Правя, каквото мога.
Наведох глава, махнах вяло с ръка, прибрах се в кабинета си и затворих вратата, след което се отпуснах във въртящото се кресло зад бюрото.
В продължение на няколко минути разглеждах колекцията от старинни готварски книги на мадам Мальори, този ценен архив, който тя ми беше завещала и който заемаше половината ми кабинет. Разгледах записките на великия Огюст Ескофие148 във връзка с една вечеря в лондонския хотел „Савой“ през 1893 г. Бях купил книгата в „Кристис“149. После погледът ми се плъзна по написаното на ръка благодарствено писмо от президента Саркози, което висеше до вратата. До него пък бях окачил почетната си диплома от хотелиерското училище в Лозана. Гледах тези ценни документи, които ми носеха огромна радост, но не можех да си затворя очите пред фактите.
148 Огюст Ескофие (1846-1935) – легендарен френски готвач и ресторантьор, смятан за един от бащите на съвременната френска кухня – б. пр.
149 Британска аукционна къща – б. пр.
Ръцете ми трепереха.
Бях зле.
– Бясна съм. Просто съм бясна.
Изненадана от собствената си разгорещеност, мадам Вердюн побърза да налее топъл чай от порцелановата кана, която някога беше принадлежала на баба й. Вдовицата на Пол седеше на края на канапето, тапицирано с бяла коприна, извезана с изящни райски птици. Когато си спомням за нея, пред очите ми изплува образът на гневна жена, която седи скована, с изправен гръб, сред облак от черен шифон и с коса, сплетена в сложен кок, която е така прозрачна, сякаш е направена от разтопена захар.