Мадам Вердюн седеше с гръб към френския прозорец, през който се виждаше разкошната градина, пълна с камелии и цъфнали боровинкови храсти. Опитах се да не гледам през рамото й към тази цветна приказка, но признавам, че изкушението беше голямо. Чинки и катерици се стрелкаха из градината и пиеха вода от поилката за птици, а няколко пеперуди пърхаха опиянени сред лилавата мъгла на летния люляк. Всичко това беше много по-приятно от мрачната дневна на мадам Вердюн, където каменният под беше студен, светлините бяха приглушени в знак на траур, а смъртта на Пол се усещаше във въздуха.
– Никога няма да му простя и когато Бог ме повика при себе си, ще накарам Пол да си плати за стореното. Кълна ви се, че ще вдигна луд скандал на невъзможния си съпруг. А може да измисля и нещо по-лошо.
Бледите костеливи пръсти се впиха в дръжката на чайника.
– Колко бучки?
– Две. И мляко, ако обичате.
Вдовицата ми подаде чашата, след което сипа и на себе си. В продължение на няколко секунди седяхме, без да продумваме, и всеки разбъркваше чая си, а потракването на сребърните лъжички беше единственият звук, който нарушаваше тишината.
– Все още ли не е ясно какво се е случило? Пол не е ли оставил писмо? Нищо ли не намерихте?
– Не – каза мадам Вердюн с горчивина. – Преди няколко години е направил завещание, но не е оставил предсмъртно писмо. Може би се е самоубил, а може би не е. Навярно никога не ще узнаем истината.
Стиснах устни. Имах чувството, че мадам Вердюн умишлено си служи със старомодни изрази, за да покаже на приятелите на Пол, че произхожда от висшето общество, за разлика от съпруга си, който се беше издигнал от нищото.
– Мисля обаче, че знам защо умря Пол.
– Наистина ли?
– Да. Инспекторите от „Го Мийо“ и „Мишлен“ го убиха. Ръцете им са изцапани с кръв… Ако полицията заключи, че Пол се е самоубил, и аз не си получа парите от застраховката, ще осъдя тези хора. В момента обсъждам въпроса с адвоката си.
– Извинете, не разбирам.
Мадам Вердюн впери в мен безизразен поглед, след което остави чашката и чинийката върху холната масичка, наведе се напред и потърка плота на масичката с длан, сякаш беше видяла мокро петно.
– Ах, шеф Хаджи – каза тя най-сетне – вие навярно сте единственият приятел на Пол, който не знае, че в следващото издание на справочника „Мишлен“ Пол щеше да получи две вместо три звезди. В деня преди катастрофата репортер на вестник „Фигаро“ се свърза с мъжа ми за коментар. Бяхме чули слухове, разбира се, но репортерът потвърди истинността на най-ужасните ни страхове: мосю Барто, генералният директор на справочника „Мишлен“, лично одобрил решението на инспекторите. Сигурна съм, че именно тази напълно неоправдана и своенравна постъпка от страна на Барто и неговия екип по един или друг начин доведе до смъртта на Пол. Той, разбира се, не можеше да се бори срещу решението им. Да го бяхте видели през последните няколко седмици, откакто от „Го Мийо“ понижиха оценката му на петнайсет точки. Беше смазан. Беше изгубил всякаква надежда. А след оповестяването на новата класация на „Го Мийо“ посещаемостта на ресторанта веднага намаля… Само като си помисля за това и се вбесявам. Аз обаче няма да оставя нещата така. Ще дам добър урок на „Го Мийо“ и на този Барто. Ще ги подведа под отговорност за смъртта на Пол.
– Не знаех тези подробности. Много съжалявам.
В стаята отново се възцари мълчание.
Тънките извити вежди на мадам Вердюн и тъжното й изражение ми подсказаха, че очаква да кажа още нещо, затова смутено добавих:
– Разбира се, критиците са допуснали огромна грешка, дума да не става. Ако мога да ви помогна с нещо, само кажете. Знаете колко се възхищавах на Пол…
– Много сте мил. Нека да помисля… Събирам препоръки от други майстор-готвачи, които ще приложа в жалбата.
Свитите устни на мадам Вердюн ми подсказваха, че аз с моите две звезди „Мишлен“ не бих могъл да се заема с тази важна задача и че вдовицата има нещо друго предвид.
– Мисля, че бихме могли да използваме уменията ви по друг начин – промълви тя най-сетне.
Погледнах ръчния си часовник. Ако си тръгнех в следващите десет минути, щях да попадна в задръстване, но все пак щях да успея да се добера до ресторанта навреме за вечеря.
– Мадам Вердюн, ако не се лъжа, вие ме поканихте тук с определена цел, нали? Моля, говорете спокойно. Приятели сме и държа да знаете, че ще направя за Пол всичко, което е по силите ми.
– Много сте прозорлив, шеф Хаджи. Наистина ви поканих тук с определена цел.