– Моля, говорете.
– Възнамеряваме да отслужим заупокойна литургия в памет на съпруга ми.
– Разбира се.
– Такова е желанието на Пол. Оставил е подробни указания в завещанието си. Искал е на вечерята след погребението му да присъстват сто негови приятели. Дори е заделял пари за тази вечеря в специална сметка. Сигурно знаете, че Пол винаги е бил особняк, така че думата „приятели“ може да се тълкува доста свободно. Списъкът с гостите, приложен към завещанието му, е нещо като „Кой кой е във висшата френска кухня“ – пълен е с изискани готвачи, претенциозни клиенти и критици, поканени да го изпратят в последния му път, макар Пол да не можеше да понася повечето от тях… Честно казано, тази му молба ми се струва доста странна.
Изведнъж маската падна от лицето на Анна Вердюн и аз разбрах колко тежко я беше засегнала трагичната смърт на съпруга й. Известно време вдовицата остана безмълвна.
– Кажете ми, шеф Хаджи, вие бихте ли поканили всичките си врагове на заупокойната си литургия? За мен това е непонятно. Може би Пол е искал да се направи на интересен за последно. Само че аз не го проумявам. Просто не го проумявам. Истината е, че никога не съм разбирала съпруга си – нито приживе, нито след смъртта му.
И тогава за пръв и последен път аз успях да надзърна зад студеното лустро на Анна Вердюн. Обърканото изражение и болезненото й недоумение ме трогнаха дълбоко и аз несъзнателно понечих да погаля ръката й.
Това изобщо не се хареса на мадам Вердюн. Стресната от физическия контакт, тя веднага дръпна ръката си и прикри смущението си, като потърси носната си кърпичка в ръкава си.
– Но такова е последното желание на Пол и аз ще го уважа.
Мадам Вердюн попи сълзите в крайчеца на очите си, издуха си носа и пъхна кърпичката обратно в шифонения си ръкав.
– Наред с останалите указания относно вечерята Пол е написал, цитирам: „Искам по последния ми път да ме изпрати най-талантливият готвач в цяла Франция“.
С мадам Вердюн се спогледахме.
– И?
– Ами Пол смяташе, че този готвач сте вие. Ако трябва да съм честна, така и не разбрах защо толкова ви беше харесал – та вие имате само две звезди „Мишлен“, нали така? Веднъж обаче Пол ми каза, че двамата с него сте единствените истински готвачи в цяла Франция. Когато го попитах какво иска да каже, той отговори, че сте единствените готвачи във Франция, които наистина разбират от храна, и че само вие можете да спасите френската кухня от самата нея.
Тази забележка, разбира се, беше смехотворна и силно преувеличена – нещо типично за Пол. Мадам Вердюн обаче се усмихна и ме докосна по ръката, надмогвайки собствените си предразсъдъци.
– Хасан – нали може да ви наричам така – ще се погрижите ли за вечерята? Ще направите ли това за мен? Ще бъда толкова спокойна, ако знам, че мога да оставя нещата във вашите опитни ръце. Разбира се, не е нужно да стоите в кухнята – вие ще бъдете с нас в салона – но би било merveilleux150, ако определите менюто така, както би искал Пол. Прекалено много ли искам?
150 Прекрасно (фр.) – б. пр.
– В никакъв случай. За мен ще бъде чест, Анна. Ще изпълня молбата ви.
– Колко сте мил. Свалихте огромен товар от плещите ми. Представете си само, вечеря за сто чревоугодници – какво непосилно бреме е това за една вдовица. Просто не съм в състояние да организирам подобно нещо.
Станахме, прегърнахме се сдържано и аз още веднъж изказах съболезнованията си, след което бързо се отправих към входната врата, като при това се стараех да не изглеждам груб.
– Ще ви се обадя, за да ви уведомя за датата на вечерята – извика мадам Вердюн след мен.
Изтичах до очуканото си пежо, но докато си търсех ключовете, вдовицата продължи да говори, застанала на прага на къщата.
– Вие сте единственият човек, когото Пол наистина харесваше, Хасан. Веднъж ми каза, че двамата сте замесени от едно тесто. Тогава си казах, че това е много подходящ израз, когато става дума за готвачи. Мисля, че Пол виждаше във вас себе си на младини...
Затворих вратата на колата, помахах за довиждане и отпраших с такава скорост, че изпод гумите се разхвърча чакъл. Но докато карах към Париж – първо по второкласните нормандски пътища, а после през предградията и крайните квартали на столицата – аз мислех само за Пол, който, съзнателно или не, беше сложил край на живота си.
– Аз не съм като теб, Пол. Не съм като теб.
В онзи съдбовен ден на демонстрацията в Париж се стекоха ресторантьори от цяла Франция – над двайсет и пет хиляди души по данни на медиите. Първоначално се събрахме около Arc de Triomphe151. Настроението беше празнично въпреки телевизионните и полицейските хеликоптери, които кръжаха над главите ни като буреносни облаци. Очарователният авангард на демонстрацията беше изграден от красиви млади готвачи с готварски шапки, които вървяха най-отпред на кокили, а ние, останалите, се подредихме в стройни редици зад тях.