151 Триумфалната арка (фр.) – б. пр.
Сред бързо разрастващата се тълпа се мяркаха пъстри плакати – карикатури на охранени политици и изпосталели готвачи, листове хартия, върху които цифрите 19.6% (стойността на ДДС) бяха задраскани с червена линия, и парчета картон, на които пишеше просто „СТИГА“. Организаторите, с червени престилки и с мегафони в ръка, стояха отстрани и издаваха команди.
Ние се борехме за добра кауза. Извратената политическа логика беше освободила „Макдоналдс“ от данъци, но добрите френски ресторанти – като „Бясното куче“ например – трябваше да начисляват 19.6% ДДС. Така вечеря в моя ресторант с две звезди „Мишлен“ без виното, но с включено обслужване – а изисканите ресторанти са известни преди всичко с доброто си обслужване – струваше средно по триста и петдесет евро на човек. Както можете да си представите, клиентите, готови да платят такава сума за едно ядене, бяха малко и с времето ставаха все по-малко. В продължение на няколко години ДДС беше отменен, но после пак го въведоха, и то точно когато финансовата криза беше най-тежка. Данъкът убиваше бизнеса ни. Няколко известни ресторанта, сред които и прочутият „Мирабел“ в осми район, вече бяха фалирали.
Не можехме да търпим повече. Трябваше да нанесем ответен удар.
В онзи ден в колоната от двайсет и пет хиляди души маршируваха и служители на „Бясното куче“. Най-важните хора в ресторанта, Серж и Жак, вървяха рамо до рамо в челните редици, готови да преминат триумфално по „Шан-з-Елизе“. За моя радост на демонстрацията дойде и сладкарката Сюзан, както и двама помощник-готвачи и четирима сервитьори. Мехтаб отказа да дойде – според нея всички ние бяхме болшевики. Счетоводителката Максин обаче беше там, ръка за ръка със сервитьора Абдул, и постоянно ме следеше с жаден поглед. Дори младият чирак Жан-Люк беше дошъл в почивния си ден. Трогнат от сериозното изражение на лицето му, аз се добрах до него, за да му стисна ръката и да му благодаря.
– Шефе! – провикна се Сюзан и ми помаха над главите на протестиращите. – Страшен купон, а?
На мен не ми беше толкова забавно. Ние, имигрантите, не обичаме да се набиваме на очи и инстинктивно гледаме да останем в сянка. Още повече се притесних сутринта, когато срещнах граф Дьо Нанси Селиер. Графът се беше запътил към Jardin des Plantes152 за ежедневната си разходка в компанията на западнохайландския си бял териер, когато се натъкнах на тях на ъгъла на улица „Екол“. Кучето тъкмо беше свършило нуждите си в канавката и гордо засипваше изпражненията си с въображаема пръст, като риеше аристократично със задните си крачета.
152 Ботаническата градина (фр.) – б. пр.
Възрастният благородник се беше навел и говореше галено на своя Алфи, като едновременно с това извади ленена кърпичка от малкото джобче на сакото си, за да почисти задните му части. Притеснявах се да заговоря изтънчения банкер в подобна ситуация, но щеше да бъде още по-невъзпитано да се направя, че не съм го видял, затова си прочистих гърлото и казах:
– Добър ден, господин графе.
Благородникът се изправи и се огледа.
– А, това сте вие, шеф Хаджи… Навярно се каните да участвате в демонстрацията редом с пролетариата.
– Моля ви, господин графе, не говорете така. Просто искаме по-ниски данъци.
– Е, това е напълно разбираемо – каза графът и потупа джобовете си, като се преструваше, че търси найлонова торбичка. – Може би всички би трябвало да последваме примера ви. Знаете ли, един от моите предци, Жан-Батист Колбер, финансов министър на Луи ХIV, веднъж казал нещо доста мъдро – че тайната на данъчното облагане е да отскубнеш повече пера с по-малко крякане. Сегашното правителство обаче е забравило тази максима. Управляващите се оказаха груби и алчни като провинциални месари.
Графът отмина кучешките изпражнения, въпреки че наблизо висеше табела, която умоляваше жителите на Париж да почистват след домашните си любимци, и добави замислено:
– Пазете се, шеф Хаджи. Правителството ще вземе крути мерки срещу демонстрантите, сигурен съм в това. Управляващите нямат никакво чувство за мярка.
В 10.30 същата сутрин около Триумфалната арка се беше събрала голяма тълпа. Някой извика нещо в мегафона. Гръмнаха африкански барабани, чуха се подсвирвания и ето че всички ние тръгнахме, като се държахме за ръце и скандирахме. Морето от хора и плакати пое по „Шан-з-Елизе“. Огледах се и забелязах в тълпата Ален Дюкас и Жоел Робюшон. Бях буквално обграден от най-добрите готвачи във Франция. Демонстрацията протичаше в приветлива атмосфера.