Изведнъж предупреждението на граф Дьо Нанси ми се стори твърде мрачно, драматично и неуместно. Слънцето грееше, а полицаите изглеждаха отегчени. Тълпата от двете страни на „Шан-з-Елизе“ ни махаше. Наред с парижките зяпачи тук имаше богати саудитски и кувейтски семейства, жени с бурки и рояци от деца.
След по-малко от час предните редици на колоната преминаха на другия бряг на Сена и стигнаха до сградата на Assemblée nationale153. Там, както се очакваше, шествието беше спряно от полицаи от Отдела за борба с обществените безредици, оборудвани с каски и щитове. Бяха издигнали импровизирана преграда от стоманени решетки, която пречеше на протестиращите да влязат в парламента. Отсам преградата обаче имаше сцена, подиум и микрофон за говорителите на протеста.
153 Долната камара на френския парламент – б. пр.
Онези, които се намирахме в средата на колоната, се опитвахме да минем напред. Докато прекосявахме площад „Конкорд“ и вървяхме към моста обаче, откъм Тюйлери се зададе голяма група анархисти с кърпи на лицата, които се смесиха с нас.
Не съм сигурен какво точно се случи след това, но изведнъж над главите ни заваля дъжд от камъни, коктейли „Молотов“ и пиратки. Полицаите, въоръжени с палки и щитове, веднага се втурнаха към нас и ни притиснаха от другата страна на моста.
Разнасяха се струи сълзотворен газ и писъци, автомобили горяха, а полицейските палки ни удряха безмилостно по главите.
Бяхме в капан – от едната страна бяха полицаите, а от другата – анархистите.
Боят не продължи дълго. Нито сред служителите ми, нито сред познатите ми имаше ранени. По-късно медиите съобщиха, че деветдесет демонстранти и осем полицаи са били откарани в болница, а единайсет коли са били запалени.
Ужасът обаче беше огромен, разтърсващ и смразяващ. Окървавените глави, сълзотворният газ и писъците събудиха у мен първичните страхове от миналото и спомена за факелните шествия по „Напеан Сий Роуд“. Когато видях полицаите да се втурват към тълпата на коне и да размахват палки, животинският страх ме сграбчи за гърлото. Хванах за ръката чирака Жан-Люк, който беше най-близо до мен, и го повлякох след себе си срещу тълпата, към площад „Конкорд“ и към наближаващите анархисти.
В крайна сметка натискът на анархистите ни принуди да отбием встрани и да слезем по стъпалата към реката, където за наш късмет беше вързана лодка. В лодката седяха две възрастни хипита, които тъкмо развързваха въжетата с явното желание да се отдалечат колкото е възможно по-бързо от мястото на демонстрацията. Откъм моста летяха горящи отломки, като някои от тях падаха във водата, а други – в лодката. Когато видяха колко сме уплашени обаче, мъжът и жената извикаха:
– Насам, бързо!
Жан-Люк, аз и още двама-трима души скочихме в лодката миг преди тя да потегли.
– Merde. Merde.
Това беше всичко, което разтрепераният чирак успя да каже.
Боят на моста остана в далечината. Свързвам онова пътуване с лодка с приятното усещане за движение, за лек бриз. Двамата старци имаха къдрави бели коси и меки гласове. Сложиха ни да седнем с лице към слънцето, завиха ни с тежки конски чулове и ни сипаха по чашка плодова ракия, за да дойдем на себе си, както сами се изразиха.
Помня как се носехме безметежно по Сена, покрай Айфеловата кула, покрай сградата на Френското национално радио и под моста Иси, докато накрая стигнахме до остров Биянкур в покрайнините на Париж. Там лодката спря, ние слязохме на местния кей, благодарихме сърдечно на възрастните хора и след като си записахме имената им, аз се обадих на сестра ми да дойде да ни вземе.
Докато чакахме Мехтаб, двамата с Жан-Люк седнахме на един нисък зид, който минаваше покрай прашен парк. Близкият паркинг беше осеян с изпочупени винени бутилки. Недалеч от нас семейство алжирски имигранти печаха агне на грил, направен от стар бензинов варел. Бащата се молеше в сянката на една липа, жените готвеха, а децата играеха футбол. До нас достигна миризмата на печено агнешко, на кимион и сгорещена мазнина, а простотата на тази сцена – печеното месо, ментовият чай, веселият семеен разговор – ме остави без дъх.
После обърнах поглед към оловносивата Сена. На алеята на отсрещния бряг стоеше възрастна жена с шал на раменете. Стори ми се, че жената ме назовава по име, че ми маха с ръка и ми прави знаци.
Казвам ви, тази жена беше копие на мадам Мальори.
А може би всичко това е плод на въображението ми.