Един келнер дойде да отсервира чинията ми. Използвах прекъсването, за да помахам на управителя и да го помоля да каже на Серж, който беше в кухнята, да забави малко подаването на ястията. Когато отново се обърнах към масата, Хюит се беше навел напред с чаша швейцарско вино от 1989 г. в ръка и тъкмо казваше:
– Нали съм прав, Ерик? Шеф Вердюн беше закъсал. А Хасан не ми вярва.
Американците имат забележителната дарба да омаловажават със замах класовите структури на другите народи. Граф Дьо Нанси Селиер, който не можеше да търпи подобно поведение, вдигна чашата си и каза сухо:
– За напусналия ни скъп наш приятел шеф Пол Вердюн. За жалост тази катастрофа рано или късно щеше да се случи.
Пошираният морски език в сос от шампанско беше поднесен с бяло вино от 1979 г. от Монтраше163, имението Романе- Конти164. С Андре Пико обсъждахме проблемите си с персонала. Андре не можеше да си намери надежден помощник-готвач за студената кухня. Аз пък имах проблеми с един сервитьор, който сякаш умишлено бавеше поръчките и подозирахме, че постъпва така, за да направи извънредни часове – проклятие за ресторантьорския бизнес, откакто във Франция беше въведена трийсет и пет часовата работна седмица.
163 Лозов масив в Бургундия. Смята се, че от гроздето от този масив се прави най-доброто сухо бяло вино в света – б. пр.
164 Масивът Монтраше е разделен между няколко собственици. Най-скъпо е виното, произведено в имението Романе-Конти – б. пр.
После Хюит ангажира вниманието на цялата маса с разказа си за това как веднъж той и граф Дьо Нанси присъствали на вечеря с дванайсет блюда в „Ла Паж“ – „храм на гастрономията“ в Женева. С префърцунените си келнери и възрастните си посетители, които вечеряли в пълно мълчание, прочутият ресторант с гледка към Женевското езеро приличал на „калвинистка църква в неделен ден“.
– Единствената маса, от която се чуваше смях, беше нашата. Прав ли съм, Ерик?
Графът изсумтя в отговор.
Някъде между шестото и седмото блюдо в „Ла Паж“ на Хюит му се допил калвадос – нормандската ябълкова ракия, с която обичал „да си оправя вкуса“. Сервитьорът обаче надменно заявил, че не може да му донесе желаната напитка. Американецът трябвало да изчака още час-два, тъй като сладко бренди се пиело едва след поднасянето на сирената. Тогава келнерът щял с удоволствие да го обслужи.
– Донесете му калвадос immédiatement или ще ви зашия един – изсъскал граф Дьо Нанси.
Сервитьорът изтичал до кухнята с пребледняло лице и миг по-късно се върнал с ябълковата ракия.
Всички се смяхме с глас, докато слушахме тази история. Не се смееше само графът, който, изглежда, отново се ядоса при спомена за държанието на келнера през онази вечер и промърмори:
– Какво нахалство, какво невъобразимо нахалство.
Аз самият също не бях много весел, макар да се смеех. Подсъзнателно продължавах да мисля за онова, което Хюит ми бе разказал за финансовото състояние на Пол и за тежкото положение, в което се е намирал приятелят ми, когато се е хвърлил от скалата. Силно ме безпокоеше мисълта, че дори един от най-добрите мениджъри в областта на кулинарията не е могъл да осигури материалното благополучие на своя ресторант с три звезди „Мишлен“.
– Добре ли сте, шеф Хаджи? – попита ме чувствителната мадам Елизабет, преди да изтърси едно неволно „Мама му мръсна!“.
Подредих десертните прибори край чинията си, които се бяха разместили.
– Мислех си за Пол. Просто не мога да повярвам в какво се е забъркал. Щом е могло да се случи на него, значи може да се случи на всеки от нас.
– Не бива да унивате, шеф Хаджи – каза граф Дьо Нанси. – Вердюн кривна от правия път. Това е поуката от цялата история. Той спря да се развива и това е. Преди шест месеца посетих „Златният петел“. Казвам ви, храната беше посредствена. Менюто не е променяно от десет години. Амбициран да изгради империя, Вердюн забрави за кухнята, която беше източникът на богатството му. От друга страна, той беше толкова зает, че в един момент спря да следи и за деловата част. Възхитително е, когато някой успява едновременно да е творец и бизнесмен. Пол обаче беше повърхностен и в двете области. Не се спираше, но и нямаше ясна цел. Всеки бизнесмен ще ви каже, че това е сигурна рецепта за провал. И ето че Пол си плати скъпо.
– Може би сте прав.
– Приятели, най-трудното нещо, след като достигнеш определено ниво, е да не губиш форма. Светът около нас се променя невероятно бързо, нали? Ето защо, колкото и да е трудно, ключът към успеха е да прегърнем тази постоянна промяна и да се движим в крак с времето – отбеляза шеф Пико.