— Мисля, че не съм…
— Мислиш, че не си казал? Знаят само трима. Или според тебе съм дрънкала аз? А може би мис Фей? — В зениците му надникна стъписване и тя разбра, че сега вече той далеч не е сигурен казал ли е, или не. След малко щеше да е положителен, че е казал.
Три от момичетата заедно, за по-голям кураж, дойдоха да питат Кейт вярно ли е това за завещанието.
— Мисля, че Фей няма да е особено доволна да обсъждам въпроса — каза им Кейт. — Алекс не трябваше да си отваря устата. — Решителността им се разколеба, а тя допълни: — Защо не питате Фей?
— О, това никога!
— Но си позволявате да говорите зад гърба й! Хайде, тръгвайте, да отидем при нея и да я питате.
— Недей, Кейт! Няма нужда.
— Добре, тогава съм длъжна да й съобщя какво сте ме питали. Не е ли по-хубаво и вие да сте налице? Нима според вас ще й стане много приятно, ако разбере, че сте дрънкали зад гърба й?
— Какво пък…
— Лично на мен ще ми стане криво. Всякога съм предпочитала човек, който говори открито. — Безмълвно ги подбра, изведе и набута в стаята на Фей. — Питат ме — почна тя — знаеш за какво. Алекс си призна, че го е изпял.
Фей бе леко озадачена.
— Защо, скъпа, не виждам каква голяма тайна има тук.
— Много се радвам, че мислиш така — рече Кейт. — Но нали разбираш, аз не бих споменала нищо, докато не го направиш ти.
— Нима смяташ, Кейт, че не е хубаво да се каже?
— О, съвсем не. Доволна съм, но все ми се струваше, че няма да е честно, ако те изпреваря.
— Толкова си мила, Кейт! Не виждам тук нищо лошо. Нали виждате, момичета, че съм сам-самичка на света, а Кейт я приех като своя дъщеря. Така се грижи за мен! Подай ми кутията, Кейт.
Всяка от тях взе завещанието в собствената си ръка и го прочете — беше толкова просто, че дума по дума можеше да се повтори и пред останалите.
Почнаха да наблюдават Кейт в очакване да се промени, да стане може би тиранична, ала напротив, сега тя беше още по-приветлива с тях.
Седмица по-късно Кейт се разболя, но продължи да надзирава дома и никой нямаше да разбере, ако не я бяха зърнали във вестибюла вцепенена и с изписано по лицето страдание. Помоли момичетата да не обаждат на Фей, но те престъпиха тази молба и Фей лично я принуди да легне, след което извика доктор Уайлд.
Той беше чудесен човек и доста добър лекар. Погледна й езика, премери пулса, зададе някой и друг интимен въпрос и потупа долната си устна.
— Тук, нали? — попита той и леко я притисна в кръста. — Не? А тук? Боли ли? Ясно. Смятам, че се налага една промивка на бъбреците. — Остави някакви жълти, зелени и червени хапчета, които трябваше да се изгълтат последователно. Хапчетата свършиха работа. Но тя получи още едно възпаление.
— Ще отида в кабинета на доктора — сподели с Фей.
— Ще го повикам да дойде.
— За да ми донесе още хапчета? Вятър работа! Утре отивам при него.
2
Доктор Уайлд беше добър и честен човек. Бе свикнал да казва за своята професия, че е сигурен единствено в едно: сярата лекува сърбежа. Към лекарската си практика се отнасяше сериозно. Както толкова други селски доктори, имаше обща специалност, бе едновременно и пастор, и градски психиатър. Познаваше повечето тайни, слабости и безумни постъпки в Салинас. Така и не бе успял да се научи да приема безстрастно смъртта. И наистина, умреше ли негов пациент, винаги го мъчеше чувството, че в нещо се е провалил, че е безнадеждно неук. Не беше от много смелите и до хирургия прибягваше само в краен и несигурен случай. По това време в помощ на лекарите вече настъпваха дръгсторите15, но доктор Уайлд бе от малцината, които поддържаха собствени диспансери и сами приготовляваха лекарствата по собствени рецепти. Многото години усилна работа и често прекъсваният му сън го бяха направили малко разсеян и замислен.
Беше в сряда сутрин, осем и половина, когато Кейт се спусна по Главната улица, изкачи стъпалата на сградата, помещаваща и Монтерейската околийска банка, и в коридора откри вратата, на която пишеше „Д-р Уайлд, приема от 11 до 2“.
В девет и половина доктор Уайлд остави кабриолета си в обора и уморено надигна черната си чанта. Връщаше се от Алъсал, където бе изчакал възнесението на старата, много старата мисис Джърман. Тя не бе смогнала да завърши живота си прилично. Към завещанието се оказаха редица допълнения. Дори сега доктор Уайлд все още се питаше дали този неин корав, сух и жилав живот наистина окончателно я бе напуснал. Беше деветдесет и седем годишна и един смъртен акт за нея нямаше никакво значение. Та тя бе коригирала свещеника, дошъл да я подготви. За него бе останала само загадката на смъртта. Често ставаше така. Вчера Алън Дей, трийсет и седем годишен, висок шест стъпки и един инч, як като бик, наспорил четиристотин акра земя и многочислено семейство, така мърцина предаде живота си на една пневмония след простуда и тридневна треска. Доктор Уайлд знаеше, че това е загадка. Клепачите му стържеха. Готвеше се да се изкъпе и разтрие с гъбата и да пийне една чаша, преди да са пристигнали първите му посетители със стомашните си разстройства.