— Отдавна исках да поговоря с вас — започна Ли. — Но работа колкото щеш. А и гледам веднъж в месеца да прескачам до Сан Франциско.
— Нали знаеш как е — рече Самуел. — Като знаеш, че еди-къде си имаш приятел, не отиваш да го видиш. Сетне него вече го няма и съвестта те изгризва до дрипа, че не си се сетил за него.
— Научих за дъщеря ви. Моите съболезнования.
— Получих ти писмото, Ли, пазя го. Хубави неща беше написал.
— Китайски работи — каза Ли. — Изглежда, колкото остарявам, повече на китайски ме избива.
— Нещо се е променило в тебе, Ли. Какво е то?
— Опашката, мистър Хамилтън. Отрязах си опашката.
— Да, това е.
— Всички постъпихме така. Не чухте ли? Вдовицата на императора вече я няма. Китай е свободен. Манчжу вече не са върховни господари и ние няма защо да носим опашки. Прокламация на новото правителство24. Вече никъде не са останали опашки.
— И каква е разликата, Ли?
— Не е голяма. Така е по-лесно, но на скалпа ми сега е по-леко и малко ми е несвойствено. С удобствата мъчно се свиква.
— Как е Адам?
— Добре е. Но особена промяна няма. Чудно ми е какъв ли е бил по-рано.
— И аз съм се питал. Само един кратък разцвет. Синовете сигурно са пораснали.
— Пораснаха. Доволен съм, че останах. Като ги гледах как се развиват и като помагах колкото е възможно, доста неща понаучих.
— Научи ли ги на китайски?
— Не. Мистър Траск не ми разреши. Предполагам, прав е бил. Щеше да бъде ненужно усложнение. Но сме големи приятели, вярно е, приятели сме. От баща си се възхищават, но ми се чини, че мене ме обичат. Много са различни. Нямате представа колко са различни.
— В какво?
— Като се върнат от училище, ще видите. Все едно са двете страни на един и същи медал. Кейл е саможив и мрачен, вечно нащрек, докато брат му, с една дума, е момче, което ти допада още преди да си отвори устата, а след това все повече ти харесва.
— И ти не обичаш Кейл, нали?
— Установявам, че вътре в себе си го браня. Бори се за живота си, докато брат му няма защо да се бори.
— Имам същата история и в моя род — каза Самуел. — Но не я разбирам. При една и съща кръв, при едно и също възпитание човек би си казал, че трябва да бъдат еднакви, а те не са, изобщо не са.
По-късно Самуел и Адам слязоха по засенчения от дъбове път до мястото, където почваше оврагът — от тук можеха да погледнат към долината на Салинас.
— Ще останеш ли на вечеря? — попита Адам.
— Не искам да ме държат отговорен за смъртта на други кокошки — рече Самуел.
— Ли е приготвил печено.
— Е, в такъв случай…
Старата рана все тъй караше Адам да държи едното си рамо по-ниско. Лицето му бе кораво и непроницаемо, а погледът виждаше само най-общото, без да се взира в подробностите. Двамата мъже спряха на пътя и се загледаха в долината, тучно зелена от пролетните валежи.
— Чудно ми е — тихо поде Самуел, — че не се срамуваш, дето остави тази земя да пустее.
— Нямаше причини да я засаждам — отвърна Адам. — Вече говорихме за това. Мислел си, че ще се променя. Не се промених.
— Гордееш ли се със своята рана? — попита Самуел. — Кара ли те да се чувстваш грандиозен и трагичен?
— Отде да знам?
— Помисли! Може би играеш някаква роля на една огромна сцена, чиято единствена публика си ти?
В гласа на Адам бликна едва сдържан яд.
— За да ми четеш лекции ли си дошъл? Радвам се, че дойде, но защо си ме заял?
— Да видя ще мога ли да събудя в тебе някакъв гняв. Аз съм от любопитните. Пред мен една пустееща земя, а току до мен — един празен човек. На разсипничество ми прилича. А аз разсипничество не мога да понасям, защото никога не съм могъл да си го позволя. Нима е хубаво да усещаш, че си осъдил живота си на безплодие?
— Какво друго можех да направя?
— Да се опиташ наново.
Адам го погледна в очите.
— Страх ме е, Самуел — рече той. — По-добре да я карам както сега. Сигурно ми липсва живец, или може би смелост.
— А децата? Не ги ли обичаш?
— Да, да.
— Обичаш ли едното повече от другото?
— Защо питаш?
— Не знам. Долових нещо в гласа ти.
— Да се прибираме в къщата — предложи Адам. Закрачиха назад под дърветата. Неочаквано Адам попита: — Чувал ли си, че Кати била в Салинас? Не стигна ли и до тебе мълвата?
— А ти чу ли?
— Да, но не повярвах. Не мога да повярвам.
Самуел стъпваше безшумно в песъкливите коловози на пътя. Мисълта му вяло проследи тази на Адам и почти с нежелание стигна момент, с който — бе се надявал — отдавна е свършено. Накрая издума: — Никога няма да я забравиш.
24
Със Синхайската революция (1911–1913) династията Манчжу (Цин) е свалена и Китай става република с пръв президент Сун Ят Сен (1866–1925). — Б. пр.