Адам пресуши чашата с черното питие и облиза устни.
— Сега съм свободен. И трябва някому да го кажа. Сега мога вече да живея със синовете си. Мога дори и за жена да помисля. Знаеш ли какво значи това?
— Да, знам. То се вижда и в очите ви, и в стойката ви. За такива неща човек не може да лъже. А момчетата ще ви се харесат и това зная.
— Поне ще си позволя да опитам. Ще ми капнеш ли още малко от шишето и още малко чай?
Ли му наля чай и вдигна чашата си. Адам продължи:
— Не разбирам как не си париш устата, като го пиеш толкова горещ.
Ли вътрешно се усмихна. Докато го гледаше, Адам проумя, че Ли вече не е млад човек. Кожата по страните му бе изопната и лъщеше като полирана. Околоочията му възпалени червенееха. Ли изучаваше тънката като мидена черупка чаша в ръката си и спомените му го караха да се усмихва.
— Може би сега, като сте свободен, ще освободите и мен.
— Какво значи това?
— Не може ли да ме пуснете да си отида?
— Защо не, разбира се, можеш да си отидеш. Не си ли щастлив тук?
— Мисля, че никога няма да разбера на какво викате щастие. За нас най-съкровеното е да си доволен, което навярно е тъкмо обратното.
— Така му викай тогава. Ти не си ли доволен при нас?
— Според мен — каза Ли — никой няма да е доволен, когато знае, че са му останали много несвършени неща, на които държи.
— Ти на какво държиш?
— Как да ви кажа, за едното вече е твърде късно. Исках да си имам жена и собствени синове. Сигурно ми се е щяло да предам глупостта, която у родителите минава за мъдрост, да я наложа на безпомощните си дечица.
— Не си толкова стар.
— О, физически, струва ми се, все още мога да стана баща. Не за това мисля аз. Много сериозно съм обвързан с една безмълвна настолна лампа. Знаете ли, мистър Траск, едно време и аз имах жена. Също като вас и аз си я бях измислил, само че моята живееше единствено в мисълта ми. Беше ми добра другарка в стаичката. Аз говоря, тя ме слуша, после тя ще заговори, ще ми разкаже всички случки от следобеда на една жена. Беше много красива, съчиняваше малки кокетни шеги. Сега обаче не зная бих ли я изслушвал. А не бих желал да е тъжна и самотна. Така че първият ми проект пропада.
— А какъв беше вторият?
— За него съм разговарял с мистър Хамилтън. Искам да открия книжарница в китайския квартал на Сан Франциско. Ще живея в задното помещение, а дните ми ще бъдат изпълнени с разговори и спорове. Бих искал да продавам от ония блокчета туш с издълбани по тях дракони от времето на династията Сун28. Дървените им кутийки са проядени от червеи, а тушът се прави от боров дим и едно лепило, което се извлича само от кожата на диви магарета. Наглед тушът е черен, но когато рисуваш с него, внушава на очите ти, убеждава те, че съдържа всички цветове на света. Току-виж, дошъл при мен някой художник, ще поспорим за това как се рисува, ще се пазарим за цената…
— Измисляш ли си всичко това? — попита Адам.
— Не. Щом вие сте добре и сте свободен, бих желал най-сетне да притежавам такава книжарничка. В нея ми се ще и да умра.
Адам дълго не продума, разбъркваше само захарта в поизстиналия си чай. Накрая рече:
— Смешна работа. Дощя ми се да си роб, за да мога да ти откажа. Естествено, че можеш да отидеш където поискаш. Дори ще ти заема пари за книжарницата.
— О, аз парите ги имам. От доста време ги имам.
— Никога не ми е хрумвало, че можеш да си отидеш. Приемал съм те като част от дома. — Адам изправи рамене. — Не можеш ли малко да изчакаш?
— За какво?
— Искам да ми съдействаш да се сближа с момчетата. Искам да сложа имота в ред, а може да го продам или да го дам под наем. Ще ми се да знам с колко пари съм останал и какво може да се направи с тях.
— Не ми ли поставяте капан? — попита Ли. — Желанията ми вече не са тъй силни, каквито бяха. Боя се, че мога да бъда разубеден или още по-лошо — да бъда задържан, само защото зная, че някой има нужда от мен. Моля ви, гледайте да не ви трябвам! От това по-страшна въдица за самотен мъж няма.
— Самотен мъж — повтори Адам. — Щом не съм помислил за това, значи сериозно съм бил изпаднал.
— Мистър Хамилтън знаеше — каза Ли. Вдигна глава и натежалите му клепачи пропуснаха само две искрици. — Ние, китайците, се държим в ръце, не показваме какво ни е на душата. Обичах го, този мистър Хамилтън. С ваше разрешение Утре бих желал да прескоча до Салинас.
— Прави каквото искаш — рече Адам. — Бог знае, за мен достатъчно си сторил.
— Искам да разхвърлям ленти против демоните — каза Ли. — И да поставя едно печено прасенце върху гроба на баща си.
Адам припряно се изправя, събори чаената си чаша, излезе и остави Ли.
28
Сун — китайска императорска династия (960–1280), известна с разцвета на културата, станала жертва на монголските нашествия. — Б. пр.