— Тази сутрин се чувствам прекрасно — рече Адам.
— Ако и на това му викаш сутрин… Наближава единайсет.
— Господи! Трябва да ставам.
— За какво? — попита го Ли.
— Как за какво? Всъщност за какво?… Добре ми е, Ли. Може да се разходя до наборното бюро. Как е навън?
— Студено — отвърна Ли.
Сетне му помогна да стане. Адам се затрудняваше от копчета, яки и връзки за обувки. И докато Ли го улесняваше, той се досети:
— Присъни ми се нещо много истинско… Баща си сънувах.
— Както съм чувал, голям джентълмен е бил старецът — каза Ли. — Изчел съм оня плик с изрезки, дето го прати адвокатът на брат ти. Наистина трябва да е бил голям човек!
— Знаеш ли — спокойно го погледна Адам, — че е бил крадец?
— Ти май наистина си сънувал — рече Ли. — Човекът е погребан в Арлингтън53! В една от изрезките пише, че на погребението му са били вицепрезидентът и министърът на войната! И знаеш ли, че точно сега, в тия военни времена, вестник „Салинас Индекс“ би могъл да пусне нещо за него? Как би искал да се напише подобна бележка?
— Той беше крадец — повтори Адам. — Навремето не мислех така, но сега зная. Злоупотребявал е с фондовете на Великата армия на Републиката.
— Не ми се вярва — каза Ли.
В очите на Адам се бяха появили сълзи. Напоследък твърде често очите му се насълзяваха.
— Седни сега тук и почакай да ти донеса закуска — нареди Ли. — Знаеш ли кой ще ни дойде на гости следобед? Абра.
— Абра ли? О, разбира се, Абра! Чудесно момиче.
— Много си я обичам — простичко призна Ли. Сетне настани Адам пред масичката за карти в спалнята му. — Не искаш ли да порешаваш ребуси, докато приготвя закуската?
— О, не, благодаря. Тази сутрин не. Ще ми се да поразмисля върху съня си, докато още го помня.
Когато Ли внесе подноса със закуската, Адам бе заспал на стола. Ли го събуди и докато хапне, почете му от „Салинас Джърнъл“, а после му помогна да отиде до тоалетната.
Кухнята ухаеше от пастите на сладко, във фурната ягодите бяха попрегорели, от което острият горчиво-сладък дъх ставаше стипчив и още по-приятен. Радостта на Ли безшумно растеше, радост от очакваната промяна. „Времето — мислеше си Ли — доста се понатрупа за Адам. Трябва и за мен да се е понатрупало, но не го усещам, чувствам се безсмъртен. Смъртен се чувствах само веднъж, бях още много млад. Но оттогава — никога вече. Смъртта отстъпи.“ И Ли си заблъска ума нормално ли е това. Заедно с това се питаше какво е имал предвид Адам, заявявайки, че баща му е бил крадец. Навярно част от съня му? Сега обаче мисълта на Ли се насочи по често следваната следа. Да кажем, че това е вярно. Значи Адам, този най-непоклатимо честен човек, когото можеш да срещнеш, е живял целия си живот с крадени пари. Ли се изсмя над себе си — ами това второ завещание и този Арон, чиято чистота почиваше отчасти на задоволяването на личните страсти? И той цял живот да разчита на печалбата от един публичен дом? Нима тук имаше някаква шега или пък блюдата на везните трябваше вечно да се възвръщат в състояние на равновесие веднага щом едното се наклони прекалено много и предизвика намесата на някаква автоматична контратежест? Сети се за Сам Хамилтън. Той бе тропал по толкова много врати. Бе съставял безброй планове и проекти и отникъде не бе капнала и стотинка. Разбира се, той обаче притежаваше много, беше много богат. И никой не можеше да му даде повече. Изглежда, богатствата се падат на бедните духом, на бедните откъм любопитство и радост. Или да го кажем направо — много богатите са една мизерна пасмина от негодници. Любопитно, вярно ли е наистина това? Та нали понякога постъпваха именно като такива? Сети се и за Кейл, който изгори парите, за да се самонакаже. Но наказанието нямаше да го нарани тъй жестоко, както самото престъпление. „Де да се случи тъй — рече си Ли, — че един ден някъде да се срещнем със Сам Хамилтън, колко великолепни истории ще има да му разказвам! — След което разсъдъкът му добави: — А и той също!“
Ли се върна при Адам и го свари, че се мъчи да отвори кутията, в която се пазеха изрезките за баща му.
3
Следобеда задуха студен вятър. Адам настояваше да прескочи до наборното бюро. Ли го загърна добре и на изпращане му заръча:
— Ако усетиш, че ти се мае главата, сядай, където и да си.
— Добре — прие Адам. — Днес още не ми е прилошавало. Може да се отбия при Виктор да ми види очите.
— Изчакай до утре, ще дойда с тебе.
— Ще видим — заяви Адам и тръгна, предизвикателно размахал ръце.
Абра пристигна със светнали очи и зачервен от ледения вятър нос, внасяйки такова задоволство, че щом я видя, Ли безгласно се ухили.