— Татко е направил завещание. Оставя всичко по равно на мене и на тебе.
Адам се засмя.
— Винаги можем да разчитаме на фермата. Предполагам, че няма да умрем от глад.
— Това са над сто хиляди долара — продължи равният глас.
— Ти си луд. Може би по-скоро сто долара. Откъде ще ги вземе?
— Няма грешка. Заплатата му във Великата армия е била сто трийсет и пет долара месечно. За жилище и храна е плащал от джоба си. А когато е пътувал, са му давали по пет цента на миля и са му плащали за хотел.
— Сигурно ги е имал открай време, но ние не сме знаели.
— Не, не ги е имал през цялото време.
— Тогава да пишем до Великата армия и да питаме. Там все някой ще знае.
— Не бих посмял — каза Чарлз.
— Виж какво! Не изгърмявай, без да си зареден. На света има и спекулация. Сума хора забогатяват. Той се е познавал с големи личности. И може да е попаднал на нещо добро. Помисли си само за ония, които по златната треска заминаха за Калифорния и се върнаха богати.
Лицето на Чарлз беше напълно унило. Гласът му така спадна, че Адам се наведе, за да чува. Чарлз продължи безизразно като при доклад:
— Баща ни е постъпил във федералната армия през юни 1862 година. Изкарва три месеца подготовка тук, в нашия щат. Значи септември. Пращат ги на юг. На дванайсети октомври го раняват в крака и го вкарват в лазарет. Върна се през януари.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Не е бил в Чанселързвил — думите на Чарлз изтъняха и добиха болезнена бледнина, — не е бил и в Гетисбърг, нито в Ричмънд, нито в Апоматокс.4
— Отде знаеш?
— От уволнителното удостоверение. Беше с другите му книжа. — Адам дълбоко въздъхна. В гърдите му, сякаш удрящи юмруци, се надигна радост. И поклати недоверчиво глава. Чарлз продължи: — Как тогава е успял? Как, по дяволите, е успял? Никой не си е задавал този въпрос. Ти? Аз? Майка ми? Никой. Нито дори във Вашингтон.
— Има ли в тази къща нещо за ядене? — Адам се изправи. — Ще ида да го стопля.
— Снощи заклах една кокошка. Ако почакаш, ще ти изпържа малко.
— А нещо по-набързо?
— Сланина и яйца.
— Предпочитам — каза Адам.
Макар че въпросът остана да виси, в главите си и двамата обикаляха около него, опипваха го отстрани. Казаното уж не го засягаше, но умовете не го оставяха. Щеше им се отново да го повдигнат, а не можеха. Чарлз опържи сланина и яйца и претопли котлето с боб.
— Изорах пасбището — рече той. — Засадих ръж.
— Хвана ли се?
— Отлично, още повече че извадих камънака. — И докосна челото си. — Нали тая проклетия стана, като вадех един камък.
— Да, писа ми — рече Адам. — Не знам казах ли ти колко много означаваха писмата ти за мен.
— А ти изобщо не ми писа подробно как я караш.
— Май защото не ми се и мислеше за това. Доста противно беше. Повечето време.
— Вестниците писаха за разни операции. Ти участва ли?
— Да. Не исках да мисля. И още не искам.
— А индианци избивахте ли?
— Избивахме.
— Сигурно наистина са диви.
— Наистина.
— Ако не искаш, може и да не ми разказваш.
— Не искам.
Вечеряха на газената лампа.
— Може и по-светло да бъде, ама все не намирам време да измия шишето.
— Аз ще го измия — рече Адам. — Не е лесно за всичко да се грижиш.
— Много е хубаво, дето се върна. Не искаш ли след вечеря да отидем до хана?
— Ще видим. Мен повече ми се ще да си постоя тука.
— За там не съм ти писал, но в хана вече има женски. Знам ли, ако искаш, можеш да дойдеш с мене. Сменят ги на всеки две седмици. Де да знам, ако ти се ще да ги огледаш…
— Женски ли?
— Да, на горния етаж. Доста е удобно. Все си мислех, че като си дойдеш…
— Тази вечер не. Може би друг път. По колко взимат?
— По един долар. Бива си ги, повечето са хубавици.
— Друг път — повтори Адам. — Чудно ми е, че са ги допуснали.
— В началото и аз се изненадах. Ама му намериха цаката.
— Често ли ходиш?
— Веднъж на две-три седмици. Тук ми е доста самотно, сам човек…
— Беше ми писал, че смяташ да се ожениш.
— Абе смятах. Но не намерих каквато ми трябва.
Братята заобикаляха главния въпрос от всички страни. От време на време аха да го зачекнат, но мигом се оттегляха към реколти и местни клюки, политика и здравословно състояние. Но знаеха, че рано или късно ще се върнат към него. Чарлз бе по-нетърпелив от Адам да нагази в дълбокото — той бе имал време да обмисли всичко, докато за Адам тази област на мисли и чувства беше нова. Би предпочел да го отложат за някой друг ден, но същевременно бе уверен, че брат му няма да допусне това.