Проследихме го как се въззема и отдалечава, оставяйки подире си сиротна тишина. Комисията по облигациите, приятели и близки, простите непочетени зрители така и не помислиха да се разотиват. Аеропланът се превърна в точица на небето към „Спрекълс“ и се изгуби. След четвърт час отново го видяхме да се носи спокойно и много високо. И тогава за наш ужас той сякаш се препъна и почна да пада. Падаше безкрайно, но накрая се задържа, заиздига се и направи лупинг. Един от сержантите се засмя. За миг самолетът остана неподвижен, сетне като че полудя. Завъртя се около корпуса си, изпълни няколко от завоите на Имелман6, няколко външни и вътрешни лупинга, обърна се и прелетя над арената с корема нагоре. Успяхме да различим черната топчица, представляваща шлема на майка ни. Един от войниците бавно промълви:
— Според мене тоя е мръднал. Жената вече не е млада.
Самолетът се приземи достатъчно стабилно и дотича до публиката. Моторът замря. Пилотът се измъкна от кабината си, зашеметено клатейки глава.
— Най-страшната жена, която съм виждал! — продума той, присегна се, разтърси безчувствената ръка на Олив и бързо се отдалечи.
Да се изтръгне Олив от кабината, бяха необходими четирима мъже и доста дълго време. Беше толкова скована, че не можаха да я прегънат. Заведохме я у дома и я сложихме да легне; два дни не се вдигна.
Случилото се стана ясно постепенно. Едни неща разказа пилотът, други разказа Олив, но за да се получи що-годе някакъв смисъл, трябваше да се съпоставят двете истории. Полетели и както било наредено, почнали да кръжат над захарната фабрика „Спрекълс“ — направили три обиколки, да е сигурно, че баща ни ги е видял, и тогава на пилота му хрумнало да се пошегува. Нямал нищо лошо предвид. Изкрещял нещо и лицето му се изкривило. От рева на мотора Олив нищо не чула. Пилотът намалил газта и извикал: „Един лупинг?“ Обикновена шега. Олив видяла очилатото му лице, а вихърът грабнал думите му и ги преиначил. Олив чула „ще се захлупим“. „Ясно, помислила, знаех си, че точно така ще стане.“ Ето я и смъртта. Мозъкът й бързо проверил не е ли забравила нещо. Завещанието било готово, писмата — изгорени, била с ново бельо, за вечеря вкъщи била оставила предостатъчно храна. Подвоумила се дали е угасила лампата в задната стая. Всичко това станало за секунда. След това й минало през ума, че може би ще се намери някакъв неочакван шанс за спасение. Младият пилот очевидно бил уплашен, а страхът е най-опасното нещо, което би го сполетяло в подобно положение. Ако се поддаде на паниката, блъскаща в сърцето й, току-виж, изплашила го повече. Затуй решила да му вдъхне кураж. Усмихнала се приветливо и кимнала, да не го смути, след което светът изведнъж се преобърнал. На излизане от лупинга той се обърнал към нея и извикал: „Още?“ Олив далеч не могла да чуе каквото и да било, но изправената й брадичка говорела, че е решена да подпомогне пилота, та да не го е толкова страх, когато се разбият на земята. Усмихнала се и пак кимнала. В края на всеки лупинг той се обръщал назад и всеки път тя го окуражавала. След това той продължаваше да повтаря:
— Най-страшната жена, която съм виждал! Аз устава наруших, а тя иска още! Бога ми, каква авиаторка става от нея!
Глава 15
1
Адам заседна на земята си като доволна котка. От входа до малката алея под гигантския дъб, впил корени в подземните води, той можеше да се наслаждава на своите акри, стигащи реката, прехвърлящи се от другата й страна по наносната лъка, а след това пълзящи по заоблените хълмове на запад. Приятно беше тук дори когато лятното слънце цедеше лъчите си. Посред мястото като пояс минаваше редица речни върби и чинари, а западните склонове бяха покрити с жълто-кафяви ливади. Незнайно по какви причини възвишенията на запад от долината Салинас бяха с по-тлъста почва от източните и там тревата растеше по-буйна и гъста. Може би върховете задържат дъжда и по-равномерно разпределят водите или, защото са по-гористи, привличат и повече валежи. От имението Санчес, сега вече Траск, се обработваха съвсем малко площи, но в представите си Адам виждаше високо изкласилата пшеница, а покрай реката — зелените квадрати на люцерната. Зад гърба му се носеше нестройният чукот на доведени чак от Салинас дърводелци да преустроят старата къща на Санчес. Адам бе решил да живее в нея. Тъкмо това беше мястото, където трябваше да сложи началото на своя род. Изгребаха оборския тор, изкъртиха старите подове, избиха прозоречните рамки, излъскани от вратовете на добитъка. На тяхно място се появи нов, пресен дървен материал, ухаещ на борова смола, кадифените дъски на червеното дърво, новия покрив обковаха с дълги цепени летви. Дебелите стари стени попиваха пласт след пласт новата мазилка, забъркана от вар и солена вода — като изсъхнеше, тя сякаш излъчваше някаква собствена светлина.