Самуел изтръгна една по-солидна пръчка от пелин и я заби в земята. На върха я цепна кръстообразно и прегъна четирите краища вместо знак. След това срита околните треволяци, за да не загуби после следата. При втория опит, на около триста крачки по-нататък, пръчката едва не се откъсна от ръцете му.
— А тука е цяло море от вода — каза той.
Третият опит не беше толкова резултатен. Чак след половин час пръчката незабележимо трепна.
Без да бързат, двамата се върнаха обратно към къщата на Траск. Беше златист подиробед — жълтият прахоляк в небето позлатяваше светлината. Както винаги при изтляването на деня, вятърът взе да утихва, но прахта понякога не се уталожваше чак до среднощ.
— Знаех, че мястото си го бива — каза Самуел. — Туй всеки ще види. Но не знаех, че е толкова хубаво. Изглежда, тук под земята се е събрала отцедената от планините вода. Знаете как да избирате земя, мистър Траск.
— Ние имахме ферма в Кънектикът — усмихна се Адам. — От шест поколения само камъни вадим. Едно от първите неща, които съм запомнил, е как довличахме камъните до зидовете. И си мислех, че по всички ферми е така. А тук ми е необикновено, дори ми се струва, че върша грях. Ако му потрябва на човек камък, трябва доста път да бие.
— Необясними са пътищата на греха — забеляза Самуел. — Мисля, че ако на човек се наложи да смъкне от себе си всичко, което има, и отвън, и отвътре, пак ще съумее да потули някъде по някой грях, за да има какво да му пречи. Последното, от което се отказваме.
— Може би е по-добре, за да бъдем смирени. Страхът от Бога в душите ни…
— Тъй ще е — съгласи се Самуел. — Според мен смирението е нещо полезно, рядко има човек да не си носи поне една частица, но когато се вгледаш в скромността, мъчно виждаш каква й е стойността, освен ако не решиш, че е драгоценна, защото причинява приятна болка. Страданието… чудя се дали са го изучили добре.
— Разкажете ми за пръчката — каза Адам. — Как познава?
Самуел погали своя жезъл, вече привързан за седлото.
— Аз лично не бих й вярвал, но си върши работата. — И се усмихна на Адам. — Може би става точно така. Може би аз си знам къде е водата, с кожата си я усещам. Едни хора са надарени в една посока, други — в друга. Да кажем, скромността или дълбокото неверие в себе си — те са ме принудили да прибягвам до магията, за да изтиквам на повърхността неща, които и без това са ми известни. Виждате ли в това някакъв смисъл?
— Ще трябва да си помисля — каза Адам.
Конете им следваха пътя си сами, навели ниско глави с отпуснати юзди.
— Искате ли да нощувате у нас? — попита Адам.
— Мога, но по-добре да си отида. Не съм предупредил Лайза, че ще отсъствам през нощта. Не ми се ще да я тревожа.
— Но тя нали знае къде сте?
— Естествено, знае. Но ще се прибера още тази нощ. Няма значение по кое време. Ако настоявате да остана за вечеря, с удоволствие. А кладенците? Кога искате да ги почна?
— Веднага щом ви е възможно.
— Знаете, че никак не е евтино човек да си има работа с водата. Ще трябва да ви поискам по петдесет цента на стъпка, ако не и повече, зависи на какво ще се натъкнем. Много пари ще дойде.
— Парите аз ги имам. Мене кладенците ми трябват. Вижте, мистър Хамилтън…
— Самуел е по-просто.
— Виж, Самуел, намислил съм от тази земя да направя градина. Запомни, казвам се Адам. Досега не съм притежавал никакъв рай, камо ли да са ме прогонвали от него8.
— Не съм чувал по-добър довод да създадеш градина — възкликна Самуел. Сетне се засмя: — А къде ще бъде овощната?
— Ябълки няма да садя — рече Адам. — Би означавало да си търся белята.
— А какво е мнението на Ева? Не забравяй, тя има думата! Всяка Ева се радва на ябълките.
— Но не и тази. — Очите на Адам блестяха. — Тази Ева ти не я познаваш. Би одобрила каквото и да реша. Мисля, че никой не може да разгадае нейната добрина.
— Каква рядкост! До ден днешен не съм познавал такъв природен дар!
Наближаваха малката странична долинка, от чието гърло се излизаше при къщата на Санчес. Оттук вече се виждаха закръглените зелени корони на гигантските дъбове.
— Дар — повтори Адам тихо. — Човек не знае. Никой не може да знае. Водил съм безцветен живот, мистър Хамилтън, тоест Самуел. Не че е бил лош, ако го сравниш с другите, но е бил едно нищо. И не зная защо споделям всичко това.
— Може би защото искам да го чуя.
— Майка ми е умряла… не я помня. Мащехата ми беше добра жена, но болнава и объркана. А баща ми беше строг и прекрасен човек, може би герой.
— Но ти не го обичаше, нали?
— Струваше ми се като в църква, нямах никакъв страх от него.
8
Тук за първи път Стайнбек намеква за пряката библейска връзка между фактите и измислицата: райската ябълка в ръцете на Ева се превръща в източник на познанието; следва Грехопадението и изгонването на първото семейство на изток от Рая (Битие, гл. 3. 17–24). — Б. пр.