После… тя вече не помни. И бюрата след това ги сменяха, и вестника най-накрая го утепаха… И Ники го няма. Така че никой не помни.
С готината му жена се запозна много по-късно, много след като бяха приключили връзката си. Това е важно, защото Евгения я хареса. Не искаше да е гузна пред нея, както и тогава не беше. Не я познаваше преди и не можеше да се чувства виновна после.
Всъщност, те не приключиха връзката си, само прекратиха секса и останаха най-близки приятели до края на живота му. В последните му години — а той умря така млад, току-що навършил 46 — пак работиха заедно, и това бе немалко изпитание за приятелството им, защото тя се явяваше собственик-работодател и началник на Ники. Но колкото и да се бяха ядосвали един на друг по работа, това не накърни тяхната близост. Тя знаеше, че през две врати от нея седи верен човек, и това бе силна подкрепа в трудните времена за техния независим (безпаричен)
вестник. Неговата компания често й действаше ободряващо, антидепресивно.
Той имаше дарбата да я кара да се чувства едновременно като мъж приятел и харесвана жена…
Който е бил приятел на Ники, знае какво е загубил.
Евгения загуби уникалната сигурност, която й вдъхваше той, че каквото и да й се случи, може да разчита на него. Че духовната им интимност вече не може да бъде разрушена. Че доверието между тях е докрай.
Както и стана — докрай беше. Само че краят бил толкова близо.
Ники истински се наслаждаваше на луксозния живот, осигурен от задгранични роднини на жена му. Караше си „Ланча тема“, пиеше си бърбън, пушеше боро или ротмънс, обичаше скъпи вещи, хубава музика, готини мацки, купони. Плюс остроумни, хапливи шеги. Вървя си, муцо, оплакваше й се Ники един летен ден, и срещу мене две луксозни гаджета, полуголички, и аз надувам мускули и ги фиксирам. Обаче гаджетата гледат през мен, сякаш съм прозрачен. Само дето „чичко“ не ми казаха!…
В известен смисъл Ники се самоуби. Като у мнозина бивши активни спортисти, сърцето му не беше в ред. По-рано, още съвсем млад, получи микроинфаркти. Пушеше и пиеше здраво, с годините качи килограми. Но… животът го искаше, и той искаше живота! Така е.
Затова си беше Момченцето Ники до смъртта. Почнаха да го наричат тъй още в ранните им години в „Земеделско дело“ и той си остана Момченцето — въпреки внушителната си фигура и оределите коси. Хлапето си беше в него — едно палаво, разглезено, симпатично беляджийче с извънредно развито чувство за справедливост, дълг и чест.
В още по-трудните времена, когато властта изгони турците от България, а вестниците всеки ден получаваха партийна директива как да ги ругаят, Ники идваше в нейния кабинет във вестника, седяха с часове и си казваха неща, които никой друг не трябваше да чуе. Тя бе заместник-завеждащ отдел и се налагаше всеки ден да се рови в тази гадост, а Ники всеки ден й вдъхваше омраза към властта и тази омраза я крепеше. От първия миг й забрани да пише за кампанията по изгонването.
Муцо, за едното име живеем, каза, как ще си гледаме утре децата, ако слугуваме на тия мръсници? Пази си името! И тя го опази. Но защото Ники й помогна. Някои дни нямаха време (и желание) за много приказки, Ники влизаше при нея, поседяваше с поглед, втренчен в голямата карта на България, и казваше със зли, свити устни: „Майката й ебаха на хубавата държавичка! Да знаеш, че един ден със зъби ще ги късат хората.“ Е, не стана точно така. Но тогава го вярваха.
В онези гадни времена темата за разхвърлянето на камъните и за тяхното събиране владееше съзнанието, и сърцето й също. Камък върху камък не остана от пясъчните кули. Камък зе, фърли и рече: „Проклет да е Цеко!“, а когато купчината станала грамада, Цеко почнал да си строи вила, но неговото проклятие се оказал дефицитът на керемиди. С моите камъни по чуждите глави. Като помислиш колко години — хиляди! Как сме ги обирали, събирали, прибирали, натрупвали, затрупвали, одялвали, оглаждали, подреждали, напасвали, и с тях сме се сраснали, кой да е знаел, че идва ден за разграждане: да разхвърляме камъните, да почистим пътека назад към човека…
Освен съветската преса, която поглъщаха като малоумни заради самоубийството на социализма, тогава четяха Еклисиаста сякаш е дисидентска проза. Изглеждаше толкова утешаващо, че идва време за събиране на камъните.