Така че в онази командировка до Копривщица, в която я пратиха от радиото заедно с Иво, нямаше никакво намерение за авантюри, караше си университетския стаж, вкъщи я чакаше двегодишно дете… образцов човек. Знаеше, разбира се, че Иво си пада по нея, но реши да не обръща внимание. От радиото им дадоха кола с шофьор — пълен лукс! — и нали все пак трябваше да си отчита стажа, замина.
Иво въобще не искаше, не можеше да повярва, че не го пуска в своята хотелска стая. Беше така тъжен, огорчен, нещастен, и настойчиво (по детски?) я молеше да влезе при нея, но тя се заключи, а Иво не се отказа, стоя пред вратата дълго и от време на време сигнализираше с тихо почукване, че е още там.
И нищо, Евгения не го пусна.
Обаче и тя не заспа. Странно, бе успял някак да я зарази.
На сутринта вече ужасно съжаляваше, че е пропуснала тази нощ, тя може би е била вълшебна, а Евгения бе я разхитила.
На кафето не смееха да се погледнат, Иво веднага улови нейното състояние. Тоя ден имитираха дейност. Нощта им започна рано и не свърши с утрото.
Който познава Иво, помни, че той беше красиво, високо, рижовато момче, сух и строен, трогателно луничав. В онази командировка направиха нощен преход между Копривщица и Панагюрище по много труден тогава път, заледен, при минус 20 градуса и Евгения не може да забрави как през цялото време зяпаше оцъклената сред гигантско сияние луна над бялата ледена пустош и си мислеше, че ако колата се развали, ще е много добре. Няма да се прибират вкъщи, няма да се налага да играе театър, няма да се разделят с Иво. Не й мина през ума, че просто ще се вкочанят.
Бяха близки още известно време, колкото да забременее (дали беше от него?) и да направи аборт — криминален поради тъпите забрани, и колкото да установи със сигурност, че съпружеският живот просто трябва да се понася, без никакви илюзии (но по-късно пак го забрави).
Не иска да помни, но не може и да изтрие от главата си какво й каза Иво за Първия й мъж. Познаваха се отпреди нея, от покера. Ако някой играе с белязани карти, нищо добро не очаквай от него. Оказа се прав. Но това е друга тема. И неговият покер май не му донесе късмет. Но това е още по-друга тема.
Лека му пръст на Иво. Бяха влюбени, макар и закратко. Или поради това. Как така се случи, та не са се срещали повече за толкова години? Амин.
ЗАПИСКИ ПО КЪСЧЕТА ХАРТИЯ
Човекът се роди гол. Беше му студено, беше гладен и нещастен. И
той направи единственото, което умееше — зина да плаче. Толкова
мъничък човек с толкова голяма уста. Орисниците го чуха и хукнаха
да го успокояват. Ревът му беше силен и неприятен, затова те много
бързаха… И като стигнаха, видяха, че са забравили торбата с даро-
вете. Оттогава човекът стои все със зинала уста.
Мама се разболя и я оперираха, после се прибра вкъщи и започна
да пие и да пуши като откачена.
Бракът ще оцелее. За да може да отговори човек, като го питат
„к’во стаа“: разведох се! Тържествено. Значително.
А не някакво си — чупихме се, разкарахме се, разделихме се…
Проблемът на прехода е незначителен. Хората се чувстват зле,
но ще се чувстват отлично, ако правят много секс. Но проблемът на
прехода е неразрешим. Хората не правят достатъчно секс. Не могат
да се настроят на тая вълна. Жените как да се настроят, като мъ-
жете са унили, скапани, несигурни, неподдържани, даже занемарени,
нещастни, отблъскващи. А пък такива мъже как да се настроят?…
Ей това е проблемът на прехода.
Скъпи мой, ти все още ме обожаваш. Намираш счупена запалка и
ми я носиш с възторг — мамо, страхотен подарък за теб! Но това ще
трае толкова кратко. Още две-три години. А аз забравям, че свършва.
И не му обръщам достатъчно внимание. А този път е за последно.
Наистина. Няма да раждам тепърва. Жалко.
Болката е подлец. Когато го връхлети за първи път, човек не може