Ще те запозная с адаша, каза й в Свиленград Професора.
Страхотен човек, невероятен мъж, тукашен е, обаче няма да повярваш, че е възможно толкова да няма провинциални комплекси и толкова да е истински и готин.
Беше Димитровден и ги возеха към едно близко село на обеден курбан. В Свиленградско Димитровден е нещо като национален празник. Курбанът беше цяло теленце, обедът бе опнат в някакъв двор на дълга маса, пълна с хора. След приветствията и запознанствата с местните първенци, с Професора ги настаниха на двете свободни места, тя седна, обърна се възпитано към съседа си отляво и разбра, че е той. Освен това за същата частица от секундата разбра, че той разбира, че е той, и разбира също, че тя е тя, и че тя разбира, че е тя.
Стават такива невероятно хубави неща.
След малко й изплува сицилианската приказка „ударен от гръм“. През следващите пет минути и Професора беше наясно, че става свидетел и неволен причинител на истинско природно бедствие, и успя само да се вмъкне с репликата, че това е адашът.
Тя смътно отбеляза за себе си, че е излишно да й го казва, защото по-добре знае какъв страхотен и невероятен мъж седи до нея и как просто статистически не е възможно на едно и също място да има двама от тая и без това абсолютно рядка порода, така че няма кой друг да бъде.
Точно на колко години беше Сашо тогава? Кой знае. Някъде към четиридесет, малко отгоре навярно, май не го попита. Няма го на снимка и на моменти се опитва да си съчини чертите на лицето му, когато всъщност безвъзвратно ги е загубила. Помнеше го цялостно, като красиво, добро, одухотворено същество, висок, строен, съразмерен, силен, кестеняв, но никакъв конкретен образ. Неизличим (неизлечим?) спомен имаше единствено от неговата сексапилност, която я заля и полузадуши. Сигурно е излъчвала нещо подобно. Следващите два-три часа бяха някакво мъчение от тостове, пълнене и изпразване на чаши и чинии, губене на ценно, ценно, ценно време. Много внимаваха да не си допрат лактите, сякаш това невинно действие би могло да ги взриви. И наистина можеше, по дяволите.
Краят на обяда сложи край на мъчението. Защото после имаше нещо си друго по официална програма — примерно среща с обществеността, и тя бе длъжна да е там, нали трябваше после и материал да пише…
Вечерта пък лично общинският кмет, прочутият Мангъфов, лека му пръст, бе поканил „другарите от София“ в село Димитровче на общоселски празник, който се развихри около затрупани с ядене и пиене маси в специално построената — оказа се! — именно за такива общоселски тържества сграда…
Където пък бяха спазарили да свири не кой да е, а великия Ибрям (тогава Иво Папазов)… И с нея, която бе слушала само скапани записи на гениалните му свирни, стана нещо напълно потресаващо.
От мига, в който видя Ибряма да вдига кларнета и чу първия писък, от очите й рукнаха сълзи. Ставаше, хващаше се за несекващото хоро, сядаше в изтощение, и после отначало, а сълзите й просто не можеха да спрат. Стичаха се по бузите й, бършеше сополи, от време на време улавяше смаяните погледи на колегите, които може би и уплаши, Професора се опита да й каже да се стегне, но какво от това? Тя бе щастлива и знаеше, че след малко ще се случи нещо, което ще помни цял живот, и ще му се радва цял живот.
И то стана. Вдигна замъглени очи към вратата, там стоеше Сашо. Гледаше я, както бих желала да я гледа, и тя просто тръгна към него. Професора я догони с чантата и якето. Беше приел фактите еднопосочно, както и те двамата — каквото има да става, ще става.
Впиха се в целувка и се вкопчиха един в друг буквално щом излязоха пред вратата. Много неприлично. Но това е. После на бегом до колата му, бясно каране без никаква видимост — целувката продължава — отбивка, черен път, спират. После стонове на облекчение. Пълнота.
Сигурно към полунощ Сашо по същия самоубийствен начин подкара колата към границата, там на капепето пиха кафе, без да си изпускат очите, сетне се понесоха към някакви лозя.
Магията ги бе всмукала. Нощта ги бе накарала да повярват, че са последните хора на земята. В лозята спряха пред малка каменна вила. Легло, маса, огнище и чешма, пишка се навън.
Няма значение! Благословена да е тази къщичка. Не може да се каже, че научи в нея нещо определено за живота, мислите и надеждите на Сашо. Нито пък той за нейните. Нямаха време.
Нямаха желание да чепкат нито нещата преди, нито нещата след. Мигът ги бе събрал с такава щедрост. Не можеха да му изменят и не го направиха. Просто наистина бяха последните хора на земята в последното им сливане.