— Ами Хенеси? — Сега използвах злодея като извинение.
— Франческа все още няма нищо конкретно, а ние не можем да го открием сами. Малко почивка няма да навреди. Ако нещо се случи, ще ти се обадя. Обещавам. — Той ме изгледа продължително, преди да отвори вратата. — Довиждане.
Чух как я затвори, но мозъкът ми не отбеляза това. Седях така двайсет минути, втренчила поглед във вратата, и тогава долетя почукване.
Скочих с облекчение.
— Боунс!
Там обаче стоеше млад мъж с униформа.
— Пицата ви — рече той с отработено приветлив глас. — Седемнайсет и петдесет.
Замаяна, му дадох двайсетачка и му казах да задържи рестото, после затворих вратата и заплаках.
Глава 20
Тими ме гледаше със същия откачен интерес, с който се наблюдава непредсказуем вирус под микроскоп.
— Ще изядеш още половин килограм? Застинах, държейки лъжицата над шоколадовия сладолед, и предизвикателно повдигнах вежди.
— Защо?
Той се загледа в двете празни кутии край краката ми. Или пък зяпаше бутилката джин, подпряна до мен върху канапето. Както и да е.
— Просто питам!
Бяха изминали четири дни, откакто не бях нито виждала, нито чувала Боунс. На някой може и да не му се стори прекалено дълго, нали? Е, на мен ми се струваха като седмици. Тими разбираше, че нещо става. От тактичност или страх не ме бе попитал защо един определен мотор отдавна не е бил паркиран на алеята пред сградата ни.
Механично изпълнявах ежедневните си задълженията. Посещавах лекциите. Учех като луда. Ядях сладки неща и полуфабрикати, докато нивото на инсулина ми не се вдигна опасно. Но не можех да спя. Не понасях дори да легна в леглото, защото не спирах да протягам ръка, за да докосна някого, който не бе там. По сто пъти на ден вдигах телефона и преди да съм набрала номера му, го оставях, защото не знаех какво да кажа.
Тими ме спасяваше от мъката. Идваше на гости, часове наред гледахме филми, говорехме или мълчахме в зависимост от настроението ми, просто бе до мен. По-благодарна не можех и да му бъда, но продължавах да се чувствам самотна. Не беше негова вината, че трябваше да се преструвам, да внимавам какво казвам и както обикновено, да прикривам едната половина от себе си. Не, вината не бе негова. Моя беше, защото прогоних единствения човек, който безрезервно ме приемаше с всичките недостатъци и странности на двете ми половинки.
— Това е истина, знаеш ли — каза той и кимна към телевизора. — Те съществуват.
— Кои?
Всъщност не обръщах внимание на филма, прекалено бях вглъбена в собствения си вътрешен смут.
— Мъжете в черно. Тайни правителствени агенти, които контролират извънземните и паранормалните феномени. Наистина съществуват.
— Хм — казах без капка интерес. Както и вампирите, приятелче. Всъщност ти дори седиш до един от тях. Е, почти.
— Знаеш ли, чух, че този филм се базира на действителни събития.
Хвърлих бегъл поглед към телевизора и видях Уил Смит да се бори с гигантско извънземно чудовище. А, „Мъже в черно“.
— Възможно е. — Гигантска извънземна хлебарка, която яде хора? Едва ли бях подходящият човек да твърди, че това е пълна глупост.
— Някога ще ми кажеш ли защо скъсахте?
Това привлече вниманието ми.
— Не сме скъсали — отрекох незабавно, повече пред себе си, отколкото пред него. — Просто си дадохме почивка, за да преосмислим нещата и, ъм, да погледнем от друг ъгъл връзката си, така че… Аз го натиках в гардероба! — признах засрамено.
Тими облещи очи.
— Той още ли е там!
Изражението му бе комично, но чувството ми за хумор не се събуди.
— В неделя майка ми се отби неочаквано, аз откачих и го натиках в гардероба и докато тя не си тръгна, той остана там. След това се случи всичко това с „премислянето“. Мисля, че взе да му писва от проблемите ми, а по-лошото е, че не го виня.
Тими се бе възстановил от шока.
— Защо майка ти мрази чужденците толкова много?
Как да му обясня?
— Ами… нали си спомняш, че ти казах, че имаме нещо общо, защото и двамата не познаваме бащите си? В моя случай всичко е малко по-сложно, отколкото в твоя. Моят баща е… англичанин. Той е изнасилил майка ми и тя… оттогава мрази англичаните. Знаеш, че гаджето ми е англичанин и аз съм, ъм, наполовина англичанка, а майка ми никога не е била щастлива от този факт. Ако разбере, че се срещам с англичанин, тя, ъ-ъ, ще си помисли, че й обръщам гръб и че се превръщам в… чужденка.