Тими намали звука на телевизора. Изражението на лицето му бе нерешително, но после изправи рамене.
— Кати… това е най-тъпата причина, която някога съм чувал.
Въздъхнах.
— Ти не разбираш.
— Виж, приятелят ти ме плаши — откровено продължи той. — Но ако той се държи добре с теб, а майка ти не го харесва само защото е англичанин, тогава оставам на мнението си, че е тъпо. Майка ти не може да мрази цяла държава заради един-единствен човек! Всеки има недостатъци, които дразнят околните, но майка ти трябва да бъде по-загрижена дали те прави щастлива, а не да отдава такова значение на произхода му.
Онова, което казваше, звучеше толкова простичко! Толкова елементарно, че можеше да приключи изречението си с: „Ми така, де!“ Чрез откаченото си обяснение бях описала ситуацията съвсем точно и изведнъж ми просветна, че наистина беше простичко. Или щях да изживея остатъка от живота си, наказвайки се заради кръвта, течаща във вените ми, както Боунс се бе изразил, или… нямаше. Просто. Толкова невероятно просто, че през цялото време не бях успяла да стигна до този извод.
— Тими — казах му с абсолютна увереност, — ти си гений.
Обърканото му изражение се завърна.
— Ъм?
Станах, целунах го по устата и забързах към телефона.
— Ще му се обадя — обявих. — Имаш ли някой съвет относно извинението? Защото и в това не съм добра.
Тими все още седеше поразен на мястото си.
— Какво? О! Кажи, че съжаляваш.
Усмихнах му се сияеща.
— Гений — повторих, докато набирах номера на Боунс.
Той вдигна при първото позвъняване.
— Франческа?
Застинах, внезапно останала без думи. Добре де, не това бях очаквала! Секунда по-късно той отново заговори:
— Котенце, това си ти. Вече пътувам към теб. Нещо не е наред.
— Какво? — попитах, забравила притеснението си от начина, по който бе вдигнал телефона.
— Облечи се, ако още не си. Сега затварям. Трябва да държа линията свободна. Ще бъда при теб до пет минути.
Той затвори, преди да успея да го попитам каквото и да било друго. Тими ме наблюдаваше очаквателно.
— Е?
Започнах да навличам пуловер над тениската си. Навън беше студено. Анцугът щеше да свърши работа, но Тими трябваше да си върви, за да си взема ножовете.
— Той идва, но трябва да заминем веднага. Нещо… нещо се е случило.
Тими се изправи, пристъпи от крак на крак и след това изрече на един дъх:
— Ако с него не се получи, ще помислиш ли дали не искаш да излезеш с мен?
Замръзнах по средата на обуването. Леле! Ето това не го бях очаквала.
— Знам, че не съм чаровен и ми липсва излъчването на лошото момче като него, но ние с теб наистина се разбираме много добре, а и майка ти вече и без това си мисли, че съм ти гадже, така че… Така да се каже, съм предварително одобрен — дръзко завърши той. — Какво ще кажеш?
Че ако Боунс можеше да те чуе, това щяха да бъдат последните ти думи.
— Тими, всяко момиче ще бъде истински щастливо да излиза с теб. Всяко момиче, включително и аз, но се надявам нещата с моя приятел да се оправят, затова нали разбираш, че в момента не мога да отговоря на подобен хипотетичен въпрос.
Не исках да го наранявам, а и честно казано, не ги умеех тези неща. Да отказвам любезно на някого, не бе от силните ми страни. Обикновено, когато отхвърлях някого, аз забивах кол в сърцето му с ехидна усмивка и казвах: „Гепих те!“
Слава Богу, шумът от свирещи гуми на мотор прекъсна по-нататъшни разговори. Очите на Тими се ококориха от страх. Избяга от апартамента ми с едно бързо: „Лека нощ!“, а аз отидох в спалнята и извадих оръжията си, прибрани в кутия под леглото. Само това действие показа, че с Тими никога не бихме могли да бъдем двойка. Не заради липсата му на чар или заради факта че исках да бъда единствено с мъжа, който в момента изкачваше стъпалата към апартамента ми. Просто има неща, които не могат да бъдат обяснени. И предварителното одобрение на майка ми не можеше да промени това.
Нямах възможност да споделя с Боунс за полученото просветление. Когато влезе в жилището, той ме изпревари, изричайки:
— Мисля, че са спипали Франческа.
Ох, мамка му. Моментално се разкаях за всяка зла мисъл по неин адрес.
— Какво се е случило?
Той закрачи напред-назад раздразнено.