Дядо и баба ми позволиха да задържа пикапа, което бе много мило от тяхна страна. Напоследък и двамата хич не бяха доволни от мен, но въпреки това получих скована прегръдка от всеки от тях, когато дойде време да отпътувам. Майка ми ме последва с колата си, защото, както и очаквах, искаше да види как ще се настаня.
— Пази се и учи старателно, дете — дрезгаво рече дядо Джо, когато подкарах пикапа. Очите ми се напълниха със сълзи, напусках единствения дом, който бях имала.
— Обичам ви — подсмръкнах.
— Не забравяй да ходиш на библейските събирания с онова добро момиче — строго ме поучи баба ми. Исусе Христе, само да знаеше какво ми казва.
— О, сигурна съм, че скоро пак ще се срещна с нея.
— Катрин, тук е… тук е… винаги можеш да си останеш у дома и да пътуваш.
Очевидният ужас на майка ми, докато оглеждаше апартамента ми, ме принуди да прикрия усмивката си. Не, не беше красиво жилище, но си беше само мое.
— Всичко е наред, мамо. Наистина. Ще изглежда много по-добре, когато го почистим.
След тричасово съвместно чистене апартаментът не изглеждаше по-добре. Но поне сега нямаше да се притеснявам от микробите.
В осем вечерта майка ми ме целуна за довиждане и ме прегърна толкова силно, че за малко да ме заболи.
— Обещай, че ще ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо. И бъди внимателна, Катрин.
— Обещавам, мамо. Ще внимавам.
Ох, каква заплетена мрежа плетяхме… Онова, което щях да направя сега, бе далеч, съвсем далеч от внимателно поведение, но така или иначе, щях да го направя. Още щом тя си замина, вдигнах телефона и набрах номера.
Докато чаках, си взех душ и си облякох чисти дрехи. Не вечерен тоалет, защото щеше да бъде прекалено, затова облякох нещо всекидневно. Тази седмица без Боунс беше трудна, и не само защото той ми липсваше. Между съветите да уча прилежно майка ми беше отправила обичайните си предупреждения, че всички вампири заслужават смъртта и че трябва да продължавам да ги избивам. Свивах се от чувство за вина всеки път, когато трябваше да кимам и да се съгласявам с нея, за да не събудя подозренията й.
Косата ми още беше мокра от банята, когато го чух да почуква два пъти на вратата. Отворих… и последните няколко дни бяха забравени. Боунс прекрачи прага и заключи, после ме придърпа към себе си. Боже, колко красив беше, с тези изваяни скули и бледа кожа, а тялото му бе твърдо и изискващо. Устата му покри моята, преди да успея да си поема дъх, но дишането не беше важно, защото бях прекалено заета да го целувам. Ръцете ми трепереха, щом посегнах да го прегърна през раменете, и се свиха в юмруци, когато той пъхна пръсти под колана ми, за да ме докосне.
— Не мога да дишам — задъхах се и извърнах глава.
Устата му се премести върху шията ми, устните и езикът му се движеха по чувствителната кожа, докато ме навеждаше назад, така че само ръцете му да ме придържат да не падна.
— Липсваше ми — изръмжа той, нетърпеливо събличайки дрехите ми. Вдигна ме на ръце и само попита:
— Къде?
Кимнах към спалнята си, прекалено заета бях да вкусвам кожата му, за да говоря. Той ме отнесе в машата стая и почти ме хвърли върху леглото.
На следващата сутрин колебливо почукване на вратата ме накара да се претърколя в леглото и да изохкам. Часовникът показваше девет и половина. Боунс си беше тръгнал малко преди зазоряване, прошепвайки обещанието по-късно пак да дойде. Каза, че апартаментът ми е прекалено несигурно място, за да остане да спи в него. Каквото и да значеше това.
Сънена навлякох халата си и насочих вниманието си към вратата, откъдето долиташе почукването. Долавях ударите на нечие сърце, човекът беше сам. Това ме накара да оставя ножовете си в спалнята. Да отворя въоръжена, можеше да направи лошо впечатление на хазяина ми.
Звукът на отдалечаващи се стъпки ме накара да отворя вратата по-бързо, за да зърна млад мъж, който се канеше да влезе в съседния апартамент.
— Ей! — рекох малко по-остро от необходимото.
Той спря едва ли не виновно и тогава забелязах малката кошничка пред краката ми. Бърз поглед ми разкри, че тя съдържа азиатски инстант спагети, парацетамол и купони за пица.
— Комплект за оцеляване в колежа — каза той, приближавайки се с несигурна усмивка. — Снощи те видях да разтоварваш учебниците си и предположих, че си колежанка. Аз съм съседът ти, Тими. Ъ-ъ, Тим. Имах предвид Тим.
Очевидният опит да прикрие галеното си име извика усмивка на устните ми. Багажът от детството бе труден за изхвърляне. В моя случай аз така и не можех да избягам от него.