Отново бяхме в пещерата, за да не се налага да се тревожим дали някой от съседите ми няма да ни чуе. Стените в апартамента ми бяха тънки. Не исках да мисля за всички звуци, които Тими вече бе дочул, когато Боунс прекарваше нощите при мен.
— Може би се е уморил да бяга — предположих аз. — Станало му е удобно, иска да поостане малко, а знае, че ако пресата започне да бълва материали за сериен убиец, полицията сериозно ще се захване за работа. Тогава ще му се наложи да се покрие или да си тръгне. Може и това да са мотивите му?
Боунс ме погледна над лаптопа си.
— Мислих по въпроса, но не може само това да е причината. Лола каза, че имал нов покровител, спомняш ли си? Ето тук е разковничето. Който и да е той, Хенеси го пази в дълбока тайна, а това повдига въпроса защо. Той е или вампир, или човек, към който е насочено общественото внимание. Човек, който трябва да пази репутацията си.
Не знаех много за света на вампирите, така че в това отношение не можех да помогна много. Обаче знаех това-онова за света на дишащите, затова реших, че пулсът ми ми дава право на предположения:
— Корумпирани ченгета? Може би шеф на полицейско? Някои от онези доклади може наистина случайно да са изчезнали, но не и всичките. Да кажем, че си началник на полицейско или ще се кандидатираш за шерифското място, каквото и да е, искаш да спечелиш малко лесни пари, докато убеждаваш обществото, че си компетентен. Голям брой изчезвания ще изглежда лошо в очите на хората. Затова се опитваш да накараш бизнес партньора си да почисти след себе си и може би дори му намекваш къде може да намери момичета, които могат лесно да изчезнат. Боже, ако е шериф, то може да покани Хенеси да си избира най-доброто от местните затвори! А после може да се погрижи докладите да изчезнат. Ами ако в замяна този човек поиска от Хенеси единствено да контролира реакцията на обществото? Това не е особено висока цена, нали?
Той замислено потупа брадичката си, съсредоточен върху думите ми. Тогава звънна мобилният му.
— Ало… Да, Чарлс, чувам те… Къде?… Кога?… Кой?… Добре, идвам.
Боунс затвори и ме погледна.
— Какво? — попитах нетърпеливо.
— Явно има развитие. Чарлс е с един от хората на Хенеси, който иска да преговаря с мен, за да мине на наша страна.
— Идвам с теб — заявих на мига.
Боунс изсумтя примирено.
— Знаех си, че това ще кажеш.
Спейд отвори вратата на хотелската стая, хвърляйки ми бърз поглед.
— Изненадан съм, че си я довел със себе си, Криспин.
За малко да кажа „Майната ти!“, но успях да се въздържа.
— По-добре да дойде и да разбере какво става, отколкото да стои у дома и да се чуди — отвърна Боунс. — Пусни ни да влезем, Чарлс, и да започваме.
Това с двете имена става дразнещо, помислих си, когато Спейд отстъпи встрани. Не може ли вампирите да си избират само едно име?
В средата на стаята стоеше жена. Можех да забележа колко луксозно е помещението и че беше голямо колкото целия етаж, на който живееха баба и дядо, или някоя и друга незначителна подробност, ако не беше тя.
Тя несъмнено бе най-красивата жена, която бях виждала. На живо, както и по телевизията. Приличаше на латиноамериканка, имаше къдрава черна коса, спускаща се до ханша й, невероятно идеални черти, аленочервени устни и тяло, което не можеше да е истинско. Просто я зяпах в продължение на минута. Само в рисуваните филмчета съществуваха жени с такива малки талийки, огромни гърди, закръглени изпъкнали дупета и умопомрачителни крака. Не беше трудно да се огледа добре фигурата й. Роклята й, която едва ли можеше да бъде наречена така, беше толкова тясна, че за късмет на жената не й се налагаше да диша.
— Франческа — рече Боунс, отиде при нея и я целуна по бузата. — Радвам се, че дойде.
Бе ми нужно да видя само това, за да реша на мига, че я мразя и в червата.
— Боунс…
Тя произнесе името му, сякаш бе от захар, и когато го целуна по бузата, оставяйки яркочервен отпечатък от червило, очите й срещнаха моите в открито предизвикателство.
Ръката на Спейд, поставена на рамото ми, ме побутна и ме извади от състоянието на смъртоносно съзерцание. Тъкмо си фантазирах как изваждам два от ножовете си и ги мятам в гърдите й с размер D.
— Франческа, това е Кат — каза Боунс и ме посочи. — Тя е с мен, затова няма от какво да се притесняваш да говориш пред нея свободно.