— Първо те опипвам пред всички, за малко да намушкам потенциалния ни Юда, а после гранд финалът настъпва, когато публично ти се нахвърлям на стълбището! А аз си мислех, че ти се държиш грубо с Тими! Трябва да настояваш за извинение!
Боунс се засмя тихо, свали якето си и го уви около тялото ми… поне покри скъсаните ми джинси. Неговите дрехи си бяха наред. Все пак той никога не носеше бельо, така че трябваше единствено да свали ципа си.
— Не си ми се нахвърлила и никога няма да те накарам да ми се извиниш за тази вечер. За каквото и да е от тази вечер. Честно казано, чувствам се облекчен.
— Облекчен? — Погледнах го. — Е, и така може да се каже…
— Не става дума за това. — Последва ново развеселено сумтене. — Макар че важи и за това. Знаеш ли как се държа тази вечер? Като вампир. Ние сме обсебващи, всеки от нас, затова и така реагирах, когато видях Тими да те гледа с онзи телешки поглед. Подобната ти враждебна реакция към Франческа ми показа… че ме смяташ за своя собственост. Чудех се какво изпитваш към мен, Котенце. Надявах се, че между нас има повече от физическо привличане. Уверявам те, че няма защо да се притесняваш заради Франческа, но от чисто егоистични причини съм доволен да видя колко силни са чувствата ти.
Зяпнах го мълчаливо. Толкова много неща исках да кажа. Като: Как си могъл да си мислиш, че ме привличаш само физически? Или: Не знаеш ли, че си най-добрият ми приятел? И най-накрая: Боунс, обичам…
— Мисля, че трябва да се махаме оттук — страхливо от моя страна, но само това казах. — Преди отново да ти се наложи да хипнотизираш някого със зелените си очи, за да не съобщи за нас в полицията.
Той се усмихна и може би заради чувството на вина, което изпитвах, ми се стори, че усмивката му е малко тъжна.
— Всичко е наред, Котенце. Не искам нищо от теб. Няма нужда да се притесняваш.
Взех ръката му в своята, без да ми пука за разликата в температурата, и този факт адски ме уплаши.
— Наистина ли си само мой? — Не можах да се спра и го попитах.
Хладните пръсти нежно стиснаха моите.
— Разбира се.
И аз стиснах неговите, но по-силно.
— Радвам се.
Глава 19
Часовникът показваше единайсет часа и Кат, ловецът на вампири, дебнеше жертвите си. Само че бойното й снаряжение се състоеше от сутиен с подплънки, буйна грива и къса рокля. Да, мръсна работа, но щях да я свърша. Кръвопийци, елате ми всички! Барът е отворен!
Хенеси още продължаваше да попълва запасите си от свежа кръв. След десет дена на шпиониране Франческа ни потвърди този факт. Същото бяхме чули и от Чарли и Лола, така че това не бе новина, но онова, което тя съобщи при последното си тайно телефонно обаждане, беше интересно. Беше дочула, че един от хората на Хенеси се обръща към мистериозния покровител с „ваша чест“. Можеше и да е саркастично обръщение, но като се вземеха предвид „загубените“ полицейски архиви и новият метод на Хенеси да предотвратява съобщаването на изчезванията, Боунс реши, че не е случайно. Според него непознатият можеше да е съдия, навярно от Кълъмбъс, откъдето бяха изчезнали повечето доказателства. Решихме да проучим следата. Когато се опитваш да заловиш някого, който не желае да бъде заловен, се нуждаеш от примамка. Примамка, на която Хенеси и все още неизвестният Суич не можеха да устоят. Тук идваше моят ред. През деня ходех в колежа, но нощем обикалях всички гадни барове и клубове. Споменах ли, че това бе мръсна работа?
— Катрин? Мили Боже, Катрин, това ти ли си наистина?
Ъ? Никой не ме наричаше така освен членовете на семейството ми, а определено никой от тях не се намираше тук. Ала в гласа имаше нещо познато.
Пред мен стоеше Дани Милтън и с отворена уста зяпаше как се бях издокарала в тясна сребриста рокля и ботуши до коляното. В момента, в който погледът му се прехвърли от лицето върху деколтето ми и обратно, сърцето ми стана черно като кожените ръкавици, които винаги носех.
— Леле, Катрин, изглеждаш… леле!
Или наистина занемя от външния ми вид, или от часовете по литература в колежа не бе останало много в главата му. Присвих очи, докато обмислях вариантите. Първи — можех него да пробода с кол в сърцето. Изкушаващо, но не и редно от морална гледна точка. Втори — да го пренебрегна и да се надявам да се разкара. Изпълнимо, но прекалено мило. Трети — да си поръчам ново питие и да го излея в лицето му, благодарейки за добрите спомени. Заслужено, но прекалено привличащо внимание. А аз не исках да привличам нежелано внимание или да бъда изхвърлена от клуба. От всички най-приемлив бе вторият вариант. Мамка му, беше и най-малко желаният от мен.