Хвърлих му изпепеляващ поглед и му обърнах гръб. Надявах се да схване намека.
Той не го направи.
— Ей, не може да не си ме спомняш. Срещнахме се на пътя и ти ми помогна да си сменя гумата. И не може да си забравила, че аз съм първият мъж, с когото въобще…
— Млъквай, кретен!
След толкова време той имаше наглостта да стои тук и да тръби достатъчно силно, че и глухите да го чуят, че е бил първият, с когото съм спала? Може би все пак първият вариант бе по-добрият избор.
— Виждаш ли, спомняш си ме — продължи той, очевидно без да схване частта с „кретена“. — Леле, минаха… колко, шест години? Повече? Едва те познах. Преди не изглеждаше така, много добре си спомням. Не че не беше сладка, но тогава изглеждаше като бебе. Сега вече си съвсем пораснала.
Той определено не изглеждаше много по-различно. Косата му бе със същата дължина, със същия пясъчнокафеникав оттенък, а очите му бяха същото синьо като от спомените ми. Беше пуснал коремче или може би горчивината изкривяваше възприятията ми. Сега ми изглеждаше като всички останали. Просто бе поредният мъж, опитващ се да ме свали. Жалко, че това не можеше да бъде причина за убийство.
— Дани, за твое собствено добро, обърни се и се разкарай. — Боунс беше някъде тук, макар и да не го виждах, но ако ме наблюдаваше и се досетеше с кого говоря, знаех, че няма да страда от скрупули да убие Дани.
— Но защо? Трябва да си поговорим. Все пак, мина много време. — Без покана той се настани на наскоро освободилото се място до мен.
— Няма за какво да си говорим. Ти дойде, видя, отбеляза точка и си тръгна. Край.
Отново му обърнах гръб, изненадана от болката след всичкото това време. Някои рани така и не заздравяваха докрай, дори времето и помъдряването не можеха да променят това.
— О, хайде де, Катрин, не беше чак така…
— О, здравей, друже. Какво си имаме тук?
Боунс се появи сякаш от нищото зад Дани с ужасяващо жестока усмивка на лицето. О, мамка му.
— Той тъкмо си тръгваше — рекох сковано, молейки се Дани да има поне половин мозъчна клетка и да изчезне, преди Боунс да се е досетил кой е. В случай че вече не бе разбрал. Изражението на Боунс бе като на хищник.
— Още не, Котенце, не сме се запознали. — О-ох, лоша идея, много лоша идея. — Аз се казвам Боунс, а ти си…?
— Дани Милтън. Аз съм стар приятел на Катрин.
Без да подозира нищо, Дани протегна ръка, за да се здрависа с вече предложената му. Боунс го стисна и не го пусна дори когато Дани опита да се отскубне.
— Ей, човече, не искам неприятности, просто казвах здрасти на Катрин и… ъ-ъ-ъ-ъ-г-г-г-х-х-х.
— Да не си гъкнал. — Боунс говореше толкова тихо, че едва се чуваше.
Изпод миглите очите му светеха в зелено, а силата струеше от тялото му. Той стисна още по-здраво и аз действително чух как костите на ръката на Дани се трошат.
— Престани — прошепнах и се изправих, за да го докосна.
Боунс остана неподвижен под допира на пръстите ми, само ръката му продължи да стиска. От очите на Дани потекоха сълзи и се търколиха по лицето му, въпреки че не издаде никакъв звук, безпомощен под силата на зеления поглед.
— Не си струва. Няма да промениш станалото.
— Той те е наранил, Котенце — отвърна Боунс и безжалостно наблюдаваше как сълзите се ронят от очите на Дани. — Заради това ще го убия.
— Не го прави. — Знаех, че го мисли сериозно. — Това е минало. Ако той не се бе възползвал от мен, никога нямаше да погна първия си вампир. Това значи, че никога нямаше да срещна теб. За всяко нещо си има причина, не мислиш ли?
Въпреки че не отпусна ръка, Боунс ме погледна.
Погалих лицето му.
— Моля те. Пусни го.
Боунс ме послуша. Дани падна на колене и веднага повърна. От дланта му течеше кръв там, където костите бяха разкъсали кожата. Гледайки надолу към него, почти не усетих съчувствие. Много неща се бяха случили през годините след последната ни среща.
— Барман, изглежда, този има нужда от такси — кратко рече Боунс на мъжа зад бара, който нищо не бе забелязал. — Горкият, явно не носи на пиене.