— Онази нощ ти ми стопи лагерите. Искаш ли отново да опитаме?
Той се разсмя.
— Искаш да те ударя? Брей, наистина ти харесва по-грубичко.
— Не. Нека опитаме друго. Може пък да извадиш по-голям късмет. Искаш ли да се чукаме?
Успях да запазя сериозно изражение, само ъгълчетата на устните ми потрепваха. Очите му светнаха, зеленият пламък се разгоря в тях.
— Носиш ли си коловете? Това да не е опит за убийство? — Докато говореше, Боунс свали якето си, явно ни най-малко не се притесняваше.
— Целуни ме и ще видиш.
Той се приближи с онова свръхчовешко движение, което бях виждала стотици пъти, но все успяваше да ме изненада с бързината си. Преди да съм успяла да мигна, ме придърпа към себе си, наклони главата ми назад и ме целуна.
— Тук няма достатъчно място — прошепна след една дълга минута. — Да излезем ли, за да ти е по-удобно?
— О, не. Тук. Обичам да го правя в кола.
Това бяха неговите думи и той се разсмя.
Очите му светеха в наситено изумруденозелено и когато се усмихна, кучешките му зъби се подадоха от устните му.
— Да видим.
Изминаха още две седмици на безплодно търсене и все още не бяхме попаднали на следа от Хенеси или Суич. Вече бях посетила всеки долнопробен клуб в радиус от осемдесет километра от Кълъмбъс, но без късмет. Боунс все ми напомняше, че е по следите на Хенеси от единайсет години. Възрастта го бе научила на търпение. Младостта ме бе научила да се гневя при липсата на напредък.
Бяхме в апартамента ми и чакахме пицата, която си бях поръчала. Беше неделя вечер и нямаше да излизаме. Нямах никакво намерение да правя друго, освен да се отпусна и по-късно да поуча. Дори до магазина да отида, ми идваше в повече, затова и си поръчах по телефона. Каквото и да бях наследила от майка си, то не беше любовта й към готвенето.
Почукването на вратата ме накара учудено да погледна към часовника. Бяха изминали едва петнайсет минути, откакто бях поръчала. Леле, бяха много бързи.
Боунс възпитано понечи да стане, но аз грабнах халата си и го спрях.
— Стой тук. Ти и без това няма да ядеш.
Усмивка докосна устните му. Той можеше да яде нормална храна, бях го виждала, но не му се нравеше особено. Веднъж ми бе споменал, че го прави, за да се слее с околните.
Отворих входната врата и веднага я затръшнах с писък.
— Исусе Христе!
Боунс стана на мига, все още гол, но с нож в ръката. Като го видях, изпищях отново, но раздразненото чукане на вратата не спря.
— Катрин, какво те прихваща? Отвори вратата!
Бях изпаднала в състояние на чиста, неподправена паника.
— Това е майка ми! — рязко прошепнах, сякаш Боунс не се бе досетил. — По дяволите, трябва да се скриеш!
Буквално го изблъсках обратно към спалнята, крещейки:
— Аз… аз ей сега идвам, не съм облечена!
Той се подчини, но не сподели истерията ми.
— Котенце, нима още не си й казала? Дявол го взел, какво толкова чакаш?
— Второто пришествие! — сопнах се. — И нито миг по-скоро! Хайде, в гардероба!
Чукането ставаше все по-силно.
— Защо се бавиш толкова?
— Ей сега идвам! — креснах. Сетне се обърнах към Боунс, който ме гледаше ядосано: — По-късно ще поговорим за това. Просто стой тук и не шуквай, ще се отърва от нея колкото мога по-бързо.
Без да дочакам отговора му, треснах вратата на гардероба и се извърнах, изритвайки дрехите и обувките му под кревата. Боже, да не би да си беше оставил ключовете на плота? Какво друго можеше да открие тя?
— Катрин! — изглежда, изричането на името ми този път бе придружено и от ритник по вратата.
— Идвам!
Полетях към вратата и я отворих с широка неискрена усмивка.
— Мамо, ама че изненада!
Тя ме подмина страшно разярена.
— Минавам да те видя, а ти ми затръшваш вратата в лицето! Какво ти става?
Замислих трескаво, за да намеря извинение.
— Имам мигрена — извиках триумфиращо, преди да понижа глас и да си надяна изражение, свидетелстващо за болка. — О, мамо, много се радвам да те видя, но моментът е ужасен.
Тя обаче оглеждаше изумено апартамента ми. О-о-ох. Как да обясня това?
— Какво се е случило с жилището ти? — Тя разпери ръце към малкия, драстично променен апартамент. — Катрин, откъде взе парите, за да платиш за всичко това?
След като за пръв път бе видял апартамента ми, Боунс бе заявил, че ще убие хазяина, задето иска пари за такава дупка. Е, не го бе убил, но съдейки по тона му, не мислех, че само се шегува. Но бе решил изцяло да обзаведе апартамента. „За всичко това“ включваше дивана, който той бе купил с аргумента, че иска да има на какво да седне, освен на пода, телевизора, защото се предполагаше, че ми трябва, за да гледам новините и евентуално да попадна на някой издайнически репортаж, компютъра, купен с подобна цел, холната маса, помощните масички и всякакви домакински уреди. Вече бях изгубила бройката.