Спомнете си нашата малка тежест, за поддържането на която не са необходими дебели въжета, и всичко ще ви стане ясно.
— Защо не бягаме към екватора, нали не сме били там? — забелязах аз.
— Нищо не ни пречи да бягаме нататък — съгласи се физикът.
И ние веднага променихме курса си.
Бягахме прекалено бързо и затова почвата ставаше все по-топла; най-после поради горещината бягането стана невъзможно, защото бяхме попаднали в места, по-силно нагрени от Слънцето.
— Какво ще стане — попитах аз, — ако тичаме въпреки горещината със същата бързина и в същата посока на запад?
— След като тичаме така около седем дни, казано по земному, бихме видели отначало осветените от Слънцето върхове на планините, а след това и самото Слънце, изгряващо на запад.
— Нима Слънцето би могло да изгрее там, където обикновено залязва? — усъмних се аз.
— Да, може и ако бяхме древни саламандри [6], застраховани срещу огъня, бихме могли с очите си да се убедим в това.
— И какво, Слънцето само ще се покаже и пак ще се скрие или ще изгрява, както обикновено?
— Докато бягаме, да речем, по екватора със скорост над 14,5 версти, Слънцето ще се движи от запад на изток, където и ще залезе; но спрем ли се там, то пак ще започне да се движи, както обикновено, и вдигнато насила от запада, пак ще потъне зад хоризонта.
— А ако не бягаме нито по-бързо, нито по-бавно от 14,5 версти в час, тогава какво ще стане? — попитах пак.
— Тогава Слънцето, както по времето на Исус Навин, ще се спре на небето и денят или нощта ще бъдат безкрайни.
— А може ли всичко това да се направи и на Земята? — продължавах аз да дотягам на физика.
— Може, но ако ти можеш да бягаш, пътуваш или летиш на Земята със скорост до 1540 версти в час и повече.
— Как? Петнадесет пъти по-бързо от бурята или урагана? Е, с това не се залавям…, т.е. забравих — не бих се заловил!
— Точно така! Което тук е възможно, дори лесно, ей на тази Земя — тук физикът посочи с пръст месеца — е съвсем немислимо.
Така разсъждавахме, седнали на камъните, защото поради горещината беше невъзможно да се тича, както вече казах.
Уморени, скоро заспахме.
Събуди ни чувствителното захлаждане. Като скочихме бодро с почти пет аршинови скокове, пак започнахме да бягаме на запад по посока към екватора.
Вие си спомняте, че ширината, на която се намираше нашата къщичка, беше 40°; затова до екватора разстоянието беше значително. Но не мислете, моля ви, че градусът за ширина на Луната е със същата големина, както и на Земята. Не забравяйте, че по големина Луната, сравнена със Земята, е както вишната, сравнена с ябълката: ето защо лунният градус е не повече от 30 версти, докато земният е 104 версти.
Впрочем за приближаването си до екватора съдехме по това, че температурата на дълбоките пукнатини, т.е. средната температура, постепенно се повишаваше и след като достигна 50°R (по Реомюр), престана да се повишава; след това дори започна да спада, което беше указание, че преминаваме в другото полукълбо.
Астрономично определяхме по-точно положението си.
Но преди да прекосим екватора, срещнахме много планини и сухи «морета».
Формата на лунните планини е прекрасно известна на земните жители. Най-често тя представлява кръгла планина с котловина по средата.
Но котловината не винаги е празна, не винаги се оказва най-нов кратер: понякога в средата му се издига друга планина, и то пак с вдлъбнатина, която в същност е по-нов кратер, но много рядко действуващ — с червенееща се на дъното му лава.
Дали някога вулкани не бяха изхвърлили камъните, на които попадахме твърде често? По друг начин не мога да си обясня произхода им.
От любопитство ние специално претичахме край вулканите, по самия им край и като поглеждахме към дъното на кратерите, на два пъти видяхме ярко блестяща и преливаща на вълни лава.
Дори веднъж настрани от нас забелязахме над върха на една планина огромен и висок сноп светлина, който вероятно идваше от голям брой нажежени до светене камъни: разтърсването в резултат на падането им достигна и до нашите тук леки крака.
6
Саламандра — според средновековните поверия «дух», който живее в огъня и олицетворява огнената стихия — Бел.прев.