Във всеки случай, когато върнах в звездолета всичките си месни и рибни консерви, отношението към мен се измени в положителна насока, а именно — децата престанаха да бягат от мен, но въпреки това записките в бордовия дневник старателно се изтриваха.
Така, подобно на Гъливер, дори по-лошо — на Ахасфер, вечния изгнаник, поразен от проклятието на онзи, комуто бе отказал кратък отдих, — аз се скитах по Индра. Но дори ужасяващият със своя външен вид дългокос и измършавял Ахасфер всеки сто години ставал отново млад, дори той е таил надежда за изкупление на греховете. А аз на какво можех да се надявам? За това ли бях напуснал скъпата Земя, роднините, приятелите, любовта си? Какво ще донеса от звездите? Като Колумб, който уж открил Америка, а няма нито едно доказателство за това…
Със совалката обиколих и петте планети — родни сестри на Индра. Убедих се, че на тях няма живот.
Към края на третата година от моята изолация започнах да забелязвам у себе си необикновени способности. Една нощ погледнах между другото към небето и разбрах колко са видимите звезди в него. Бяха 11 249. Сверих с електронното око на звездолета — точно толкова бяха. На Земята, макар и изключително рядко, се срещат хора, които смятат невероятно бързо, но аз не се числях към тях. Все пак как ми се удава това? Изглежда, като че ли крача по мостове над бърза река. Настилката на мостовете сякаш е от пресовани синкави трепкащи цифри в многоцветни контури. Когато кракът ми стъпваше на търсеното число, усещах доста приятни убождания или парене в мозъка. Това, разбира се, е приблизително обяснение, а тънкостите на бързото, по-точно на мигновеното броене и аз самият не разбирах.
Другата странност е, че започна да ме удостоява с присъствието си дарбата да предсказвам. Аз знаех, че идната нощ ще се появи комета, че в близката горичка на разсъмване ще се съберат 95 зверчета, прилични на земните опосуми, че на сутринта, през тридесет и седмата минута от изгрева на светилото на Индра, в планините ще започне свличане на камъни. Мисля, че способността да предсказват, е типична за всички индряни.
Уви, механизмът на пророчеството остана за мен заключен със седем катинара.
Трябва да уточня, че като говоря за зверчетата, за златистите цилиндри, за свличането на камъни, аз влагам в думите земен смисъл. Но в света на Индра, толкова различен от земния, много обикновени понятия така си и останаха загадка. Например същите тези свличания на камъни — каменопади. Те започваха в планините с това, че изведнъж от вътрешността на отвесните склонове изригваха жълто-червени огнени полупръстени, които приличаха на извити плазмени струи. После планините се разтърсваха, започваха да се търкалят огромни скални късове към пропастта и понякога това продължаваше със седмици. Случваше се разлюляният планински хребет да се разруши до основи — за да се извиси не след дълго отново. Какво представляваха тези катаклизми? Опитай се да разбереш, чужденецо…
Едно събитие обаче не можах да предскажа. Бях се върнал в звездолета да заредя и изведнъж разбрах, че всички заредени бобини в анихилатора са празни. Смирените доброжелателни джуджета бяха изпразнили горивото до последния грам. Как да се върна на Земята тогава? Та аз не съм канибал, седнал на кърмата на своята платноходка, който безгрижно размахва весло!
Вбесен, увиснах със совалката над едно от елипсовидните езера при запален двигател. Беседката, прилична на медуза, мигновено изчезна под водата, а съзерцателите на геометричната красота пропаднаха в люковете. Висях дотогава, докато в лингвотрона не се разнесе скрибуцащият като на ненастроен робот глас:
— Какво искаш, пришелецо?
— Искам веднага да върнете горивото в анихилатора!
— Първо се премести оттука и никога повече не спирай над града! Иначе, пришелецо, ще платиш с живота си!
След като поразмислих, отлетях встрани и се приземих на една поляна в гората.
— Пришелецо, за какво ти е горивото? — отново изскрибуца гласът.
— За да се върна на Земята. Макар и да не е настъпил срокът, аз ще отлетя. По-добре е да пукна сред звездите, преди да съм си стигнал у дома, отколкото да си играя с вас на мълчание!
— Защо си дошъл при нас, пришелецо?
— Ние търсим братя по разум.
— Но нима около вас няма всичко, което е необходимо на разумните същества? Нима собственият мозък или черният дроб се търсят в чужда къща, пришелецо?
— Ще се задоволим и със собствения мозък! Благодаря за гостоприемството. Обещавам да забравя вашите добрини още щом се върна.
— Пришелците от другите светове не си отиват оттук. Те остават при нас.