— Да вървим, ще го видим — казах аз и вдигнах от тревата безтегловната полусфера. — Нека аз да дърпам хвърчилото.
— Много си страшен. Хвърчилото ще се уплаши и ще избяга.
От езерната синева в мен се втренчи старец на преклонна възраст. Та ето какво са имали предвид индряните, когато намекнаха за енергията в мене. За връщането си аз платих с време. Вече сребрее снегът на небесната планина, защото твърде бавно завъртаха огледалото братята от бледосинята звезда…
— Черноморе, виж, моят костюм е същият като твоя — дръпна ме за колана малчуганът. — Сега много чичовци и лели носят такива.
— Какви такива?
— Ами в какъвто отлетя на Индра най-великият астронавт Иван Пересветов. Ти случайно да не си го познавал? Когато чичо Ваньо се върне от Индра, аз ще бъда старец като тебе. И брадата ми ще бъде същата. А той ще долети млад. Какво, не вярваш ли?
— Кога отлетя Пересветов? — попитах бързо, с мъка преглъщайки буцата в гърлото си.
— Три години преди да ме донесат щъркелите. В щъркелова кърпа вързан.
Хвърчилото трептеше, трепереше и се мяташе в небето, което се силеше да се откъсне и да отлети от Земята.
— У вас май са се претрепали да те търсят — подметнах аз.
— Нямам свой дом — въздъхна хлапето. — Живея в детския дворец. Ей там, в горичката на възвишението. Ние сме тридесет и осем момчета и момичета. Всичките ни роднини загинаха на Плутон. Ураган унищожи целия град. Но децата успяха да спасят.
Погледнах в отчаяно сините му очи и изведнъж разбрах, дори не че разбрах, а сякаш си спомних, че знам всичко за него.
— Алексей, аз съм твоят прадядо. Искаш ли да живееш при мен? При прадядо си Иван?
— Искам — усмихна се той. — Но жалко е, че възпитателката няма да разреши.
— Таисия Сергеевна ли? Ще разреши, не се бой.
— Ако ти наистина си моят прадядо, а не си Черномор, то защо не си умрял? — усъмни се Алексей.
— Защото прадядовците рядко умират. Искаш ли да пуснем хвърчилото? И ще си измайсторим друго. Три пъти по-голямо. И ще хвърчи без конец. Да го пуснем, а?
И хвърчилото отлетя.
След като се разплатих с цената на снеговете по небесната планина, получих все пак и нещо в замяна. Детето, което уча да чете картата на звездното небе, да събира билки в планината и да пуска срещу вятъра хвърчила без конец. Придобих и способността да предсказвам хода на събитията — ден или два предварително, но ако се съсредоточа, и много по-рано. Само едно нещо ми досаждаше отначало: мигновено, независимо от волята си, преброявам всичко, което виждам. А понякога дори и това, което не виждам, а само чувствувам или предчувствувам, например окапващите листа в гората вечер. И още нещо придобих, но на това ще науча само Алексей, който сега спи и сънува Сивка-Бурка, че закача с копитото си златните струни в чудната градина…
А какво да прави Колумб, който се е върнал с празни ръце?
Отида ли в Академията на науките, ще ми се смеят. Единственото доказателство в ръцете ми е полусферата, в която с усилието на паметта показвам на Алексей живи картини от различни епохи. Дори и да ми повярват академиците, съвсем сигурно е, че ще се лиша от полусферата завинаги, а какъв вълшебник ще съм без вълшебна пръчица? И изобщо никъде не ми се ходи и нямам намерение да давам обяснения комуто и да било. Може би някога по-късно, когато стихне болката от спомена…
За едно нещо съжалявам — с никакво усилие лята не успявам да предизвикам под кристалната чаша видението на Индра.
Как ще се живее по-нататък, пришелецо? Ами ето как. Ще гледам как капят листата, ще спасявам птици, зверове и хора. Ще се обаждам в полунощ на Електронния дежурен на Луната: „Веднага евакуирайте лагера от Морето на спокойствието! В 6,43 метеорит ще разруши изцяло купола.“ Ще предупреждавам за тайфуни, за сблъсъци с айсберги, за земетресения.
Какво от това, че Индра не се разкри пред пришелеца, както се отваря цветето при изгрев, че земяните още не са готови за среща с братята в цъфтящата градина. „Има други светове, които не можем да разберем, но с тайното докосване до които човекът живее: ако в теб се прекъсне това докосване, ще възненавидиш и ще прокълнеш живота“ — е написал, сякаш със собствената си кръв един гениален мой прародител. Като че ли само за себе си го е писал, а излиза, че и за тебе, съвременнико, и за тебе, мой далечен потомък, за всички нас, за цялото земно семейство и за неговата съдба.
Какво от това, че си се превърнал в старец? Цената на живота ти стана ясна на Индра и както никой друг разбираш, че какъвто и да си — старец, кит, елен, дъждовен червей, стърчиопашка, енот, косатка, — трябва да знаеш: съществува само едно блаженство във Вселената — да дишаш, да чувствуваш, да живееш.