Какъвто и да си бил, какъвто и да си станал, пришелецо…
… Но мъглата в полусферата се разсейва, разсейва се и тече между хълмовете, между есенните лесове пречистата река Нара, и Марина, Марина, Марина се люшка в лодката с бъдещия велик астронавт, обуздал пред очите на цялата Земя мълниеносния „Перун“. И безкрайно продължава моята мъка, Марина, и се плиска в плитчините твоята река, Марина…
Где сте вие, митични мелници, в които старите и уродливите са се смилали и превръщали: в смели юнаци? Где си ти, страннико легендарен, що си надникнал в ковачницата и при вида на немощния старец си се заел с меховете, пламък до звездите си раздухал, сложил си стареца в огнището, нажежил си го до червено, потопил си го, както му е редът, във вода — и от димния купел се вдигнал за бой младият юнак Иван?
… Ти, Марина, се страхуваше да посрещнеш героя като беззъба старица, но героят се завърна белобрад, а ти си млада! И в моята закъсняла власт е да изравня хода на твоя и на моя часовник — дори без помощта на братята от бледосинята звезда. Искаш ли приказка за през дългата непрогледна нощ, с небе, изцяло затулено от облаци, без ни една звездица? „Живели едно време баба и дядо край брега на най-синьото море…“
Не, така не може. Ни наяве, ни насън ти не бива да се разплащаш с младостта си, както аз. Никога и в никого не прехвърляй собственото си страдание, дори да не е твое, а насила да са го загнездили в тебе. Не прекъсвай тайното докосване, недей проклина, недей възненавижда. Изцелявай с добро и с любов. Уважавай мъдрия завет:
И едва тогава, пришелецо, предсказаното ще се сбъдне, невъзможното ще стане възможно.
VI
Откъртих внимателно, за да не изпращи, едно клонче, отрупано с розов цвят, и го сложих на перваза.
— Ето ти, щастливке, моя сватбен подарък. Заслужила си го.
Плахото почукване на невидимата врата едва долових.
— Марина, почина ли си вече? — попита женихът.
— Благодаря ти, пазачо — каза тя и затвори и другото крило на прозореца. Отново проблесна и се стопи сиянието на булото. Ключът се превъртя два пъти.
— С кого заговорничиш там, палавнице? — попита женихът с мек баритон. Такива като него веднага ще ги забележиш в тълпата. Талията им е източена като по калъп, размахът на плещите им е богатирски, походката — сякаш по струна минава над пропаст, очите — бистри-бистри, излъчващи сияние и дръзки; речи на такъв: след час иди за половин година на Хималаите или в мрака на Тускарора — ще се съгласи, без да се замисли, ще литне и накрай света.
— С вишните в градината — отговори тя силно и той се учуди на странно трепналия й глас.