— Ама стига сте ми мрънкали все за тая птица, дето уж загива! Що за измишльотини!
— Не загива, а може да загине. Но не ще загине, тъй като вие ще вземете моето фенерче и на сто и десет метра оттука, ако потеглите бързо в посока ето към тази звезда, ще забележите под брезата гардже с омотани в жица крачка. Когато звездата се скрие зад облак, ориентир ще ви бъде лаят на булдога. Дръжте фенерчето, посмело, няма да гръмне.
— Гардже, булдог, възкръснал откачен мъртвец — от минута на минута все по в чудо се виждам! В края на краищата аз съм ръководител на експедицията! Без мен те не ще могат да излетят. Самият Куманков участвува. Самолетът е в двадесет и три и двайсет, а сега е…
— Сега е, ако искате да знаете точното време… — понечих да започна, но той проблесна със светещия циферблат и едва не изкрещя:
— Що за нелепица? Моят показва само девет. А потеглих в девет и половина! Според вашия колко е?
— И моят показва същото — казах аз. — До секунда. Какво, не вярвате ли? Вижте сам, ето… И стига сте умували. Щом съм останал жив, налага се и птицата да бъде спасена.
Преди да поеме фенера, той се ухили подигравателно и завъртя показалец до слепоочието си.
— Красива усмивка имате — казах аз. — За кой ли път се убеждавам, че не винаги е злодей онзи, който понякога е зъл.
Той донесе гарджето след осем минути и три секунди.
— Тъкмо навреме стигнах — рече запъхтян. — Псето едва не се навечеря с него. Докато размотавах жиците, всичките ми пръсти изкълва негодникът. Чак до кръв! Клюнът му — по-остър от гвоздей. Вземете си вашия прорицател!
— Не, сам си го пуснете на свобода. Пък и вие му дължите нещичко. А на мен само ми върнете фенерчето.
— Никому нищо не дължа! — възмути се благодетелят на гарджето. — Ненапразно се говори, че някои старчета, въпреки забраната по цялата земя, все още си попийват. Дядка, та ти просто си пиян.
Той отново премина на „ти“.
— Пиян съм отдавна и все ми е едно — казах аз. — Виж, щастието мое на тройка отлетя в сребристата мъгла.
— Фенерче, Кергелен, някаква си допотопна тройка, някакво си гардже — ама че абсурд?! Кой ти даде правото да се подиграваш с хората? — възмущаваше се вулканологът, който не знаеше стиховете на класика. — Защо не си спасяваш сам твоите пернати твари? Кой ти пречеше, дявол да го вземе, да се втурнеш сам към светлината на звездата в процепа между облаците? Кажи кой?
Съвсем разсърден, той метна с две ръце птицата нагоре и скоро плясъкът на крилете й затихна… Аз прибрах фенерчето в джоба.
— Да не си решил да мълчиш като пън? Ей, дядо? — извика ми той.
— А на вас кой ви пречи да се преместите от елекара в кабината на самолета — и право в небето? Например директно към Кергелен…
— За това не е необходимо да си доктор на науките и автор на три книги — и представи си, старче, че всичко е постигнато на Христова възраст! — а само да си обикновен летец.
— Точно така стои работата и със спасяването на пернатите — рекох аз. — Моите занимания са по-други. Сега например съм зает с това да ви кажа, че да напишеш три книги в съавторство с пробивен литературен комбинатор е неприлично. Както и да защитиш докторат под бащиното крилце.
Той се втурна към елекара и с трясък затвори вратата.
— Стига си ме баламосвал, чалнат оракул такъв! Не знам кой те насъска срещу мене, кой забърка тази идиотщина. Но ще го издиря, не се съмнявай в това! И лошо ви се пише тогава на вашата пасмина!
— Аз действувам винаги сам. За разлика от вас — подметнах спокойно.
Той запали двигателя и ме освети с фаровете, като продължаваше да мърмори:
— Ако разкажа на колегите, няма да повярват. Дяволска работа. Антинаучни фантасмагории. Ще има над какво да си блъскам главата на Кергелен. Надявам се, че никога вече няма да се срещнем.
— Не бързайте да потегляте, докторе на науките! Безнадеждно сте закъснели за Кергелен. Вижте си часовника.
Ревът, който се разнесе от елекара, малко ме успокои.
— Безобразие! Как ме заприказва, забаламоса. Вече е почти единайсет! Единайсет?! Не може да бъде! Преди малко беше девет и половина и изведнъж — единайсет! Нима наистина е единайсет?
— Моят показва точно единайсет — кимнах утвърдително и слязох в канавката край пътя.
Онзи, който седеше зад волана на елекара, наистина закъсня за самолета. Нито той, нито неговата експедиция стигнаха до Кергелен. И никой никога не ще попадне там. На следващата вечер след събитията, които се разиграха в брезовата гора, чудовищният циклон Цецилия ще унищожи научната станция Порт о Франс на Кергелен. Ще загинат девет нейни сътрудници и седем японски вулканолози, кацнали там същата сутрин. Съобщението за катастрофата ще въздействува върху онзи, който бе зад волана на елекара, по почти непредсказуем начин. Той ще започне да се страхува от самолети (да не говорим за планетолети), ще стане активен член на дружеството за защита на земната природа (а в края на живота си и негов председател) и в дома си ще направи жив кът. Не веднъж и не дваж през различни годишни времена ще навестява брезовата горичка, спасила живота му. Ще я посещава с надеждата да срещне там чудатия старец, над когото бе се надсмял. Но така и не ще го срещне.