До края на живота си той никому не ще посмее да разкаже за обстоятелствата, предшествували невероятното му спасение.
II
В далечния край на корията изникна двуетажно ресторантче във вид на древна руска къща е четири кули. Веднага зад него се изкатерваше по хълма вишнева градина, която потъваше в езерата от трептяща мъгла. Когато наближих сградата, чух музика. Никога не съм обичал електронните инструменти — със своята безжизненост и изкуственост те ме отвращават. С подобни скрибуцащи и режещи звуци са изпълнени машинните отделения на планетолетите. Така беснеят и пясъчните бури на Индра…
В локвите по паркинга пред ресторанта се отразяваха виолетовите светлини на елекарите. Бяха 68. „Солидна компания се е насъбрала тук. Но кому са нужни толкова свидетели на блаженството?“ — помислих си аз.
Изкачих се по мокрите стъпала. Върху стъклената врага ръката на занаятчия бе изрисувала в небесносиньо и розово двойка целуващи се гълъби и надпис, извезан с винетки от цветя:
Робот — имитация на циганин с дълга червена рубашка — ми отвори вратата и се поклони угоднически. Раменните оси на завалията едва чуто заскърцаха — отдавна никой не беше ги смазвал.
Появата на брадатия в черно яке не заинтересува никого, сякаш всички единодушно ме сметнаха за робот от персонала. Толкова по-добре. Аз се насочих към огромния прозорец вляво, драпиран с тъмни пердета. Отсреща покрай стената се бе проточила дълга маса с доста остатъци от пируването по нея. Полилеите — недодялани петли на въртележка — светеха приглушено и аз не успях да различа веднага оркестърчето на подиума — четирима в карирани панталони, с мръсножълти ризи и отвратителни подкъсени сака, придаващи им крайно лекомислен вид. Високите над коленете ботуши със стърчащи навън кончови и широкополите шапки засилваха тягостното впечатление. Те свиреха, ако това можеше да се нарече свирене, дявол знае на какво, при това изпълняваха собствена музика, чиито децибели бяха достатъчни, че и с лихвата отгоре, за всички танцуващи, а танцуваха почти всички. Но истинската вакханалия избухна, когато се появи певачката с изрусена коса и залепени дванадесетсантиметрови нокти. Като имитираше със скокове и гримаси вещицата от „Макбет“, тя изквака като жаба и започна да опява:
След всяко двустишие четиримата в карираните панталони обръщаха очи нагоре и виеха:
Към края те прекомерно разгорещиха публиката. Дори онези, които не танцуваха, започнаха да надигат чашите с развеселяващата амрита и да потропват с крака под масата.
Най-после в букета от бели рокли различих булчинската. Тя беше висока колкото младоженеца и тройно по-слаба. Тройно, да речем, е силно казано, тъй като понякога съм склонен да преувеличавам, но въпреки това младоженецът приличаше на сто и двайсет килограмов шопар. Олеле колко приличаше! Дори черните му бакенбарди, увиснали към ъгълчетата на пухкавите устни, наподобяваха глигански зъби. Странна мода бе завладяла младежите над двайсет години — да угояват и да лелеят плътта си. От детство още с бясна стръв се помпат с всичко, което закръгля розовото тяло: с прекомерни дози храни, с биостимулатори, с излежаване по плажовете, с безгрижно прекарване на времето в съобществата на същите такива угоени млади богове. Всичко на света съм готов да простя на младия човек, но провисналото през колана, напиращо като превтасало тесто шкембе ме потиска ужасно. За щастие не всички са обхванати от тази мода. Младежите, подготвящи се от ранно детство за разнообразните изпитания на духа и силата си — било то за пиезокапаните на Сатурн, за рудниците на Венера или за замръзналите канари на Плутон, — тях веднага ще забележиш в тълпата. Талията им е източена като по калъп, размахът на плещите им е богатирски, походката — сякаш по струна минават над пропаст, очите — бистри-бистри, излъчващи сияние и дръзки; речи на такъв: след час иди за половин година на Хималаите или в мрака на Тускарора — ще се съгласи, без да се замисли, ще литне и на край света. Една трета от тях, от тези бъдещи планетолетци, астрогеолози, пазачи на фаровете в покрайнините на Слънчевата система не ще доживеят сигурно и до петдесетака. И те прекрасно знаят това. Знаят го, но в лагера на чревоугодниците и изнежените мамини синчета не преминават никога. Сякаш невидим лъч е разполовил цялото поколение на дълго- и на краткоживеещи. В по-малка степен това се отнасяше и за момичетата…