И така женихът беше сто и двадесет килограмов шопар, а невестата — в опъната по тялото рокля, с избродирани по нея чепки на калина, самата тя стройна и гъвкава като калинова вейка. Ръцете й с нежно светещите розови късо подрязани нокти дремеха върху пухкавите рамене на младоженеца. И през булото прозираше в розово засенченото й лице.
Дочаках, докато младоженката с леко движение на ръцете отметна булото назад и каза тихо, напевно:
— Мили мой, само не се обиждай, но аз се изморих от тази шумотевица. Нали може малко да си почина? В моята стая.
— Днес не трябва да се изморяваш — изхили се той, като лъсна всичките си бели остри зъби. — Предстои ни още цяла нощ.
— Мъничко ще отдъхна. Само десет-петнайсет минути. Нали ни чака още цяла нощ — отговори тя и отново спусна върху лицето си светещото облаче на булото. Тогава забелязах в тъмния ъгъл зад оркестъра сводеста врата с изписани с винетки букви, същите като на входа:
Точно към тази врата отплава роклята с извезаните чепки на калина, а женихът се затътри към масата, където го посрещна с намигане отракан събрат с чаша амрита в ръка и с поговорката:
„Женихът и невестата отишли за тесто, тестото паднало, а невестата пропаднала.“ Оркестърът беснееше, но вече без вещицата. Поскърцващият робот отново ми отвори същата врата. Слязох по стълбата и заобиколих сградата. Вишните започваха своето шествие към хълма направо от черните ъглови прозорци. Под краката ми тревата трепереше от влагата и се притискаше към земята, за да дири последните капчици топлина.
Застанах под младата вишна пред прозореца. Зад стъклото проблесна сиянието на булото. Младоженката се забави при отварянето му — изглежда, търсеше пипнешком резето, защото не й се палеше осветлението. Тя се наведе през отворения прозорец, подпря пламналото си чело с длани и така замря.
— Гори, гори ясно, че да не угасне — изчуруликах като ластовица.
Младоженката вдигна глава, опря се с ръце на перваза и внимателно се взря в градината. После прошепна:
— Някой от нашите е усвоил говора на птиците. Това ще да е само Альона Седулина. — Тя въздъхна. — А може и само да ми се е сторило.
— В небето слънце се излюпи и като питка се разчупи — изцвърчах като синигер и когато младоженката изумена отвори широко очи, добавих със своя си глас спокойно, за да не я уплаша: — Да се обичате и да се разбирате, прекрасна ми булке!
— Благодаря — отвърна тя, макар и да потрепери. — Кой сте вие? Гласът ви е толкова старчески, а в градината поради облаците нищо не се вижда. Само силуетите на вишните.
— Точно те, вишните, питат младоженката. Кажи на този ли си се врекла?
— Дали този е моят избраник? — замисли се тя. — Че на коя друга може да бъде още?
— Завинаги? До гроб? Единственият?
— Защо толкова се интересувате от това? — попита младоженката смутена.
— Вишните те разпитват: той ли е? Единствения!? Във всички времена?
— Как така във всички времена?
— Ами нали вече си била в представите си булка в далечното минало? Да речем при Иван Четвърти или поне при Петър Велики? Била си, разбира се. И в идното необозримо мечтата ти се е носила към бъдещия избраник, нали?
Тя се замисли.
И тогава вдигнах лявата си ръка към рамото с дланта нагоре — и върху нея светна полусфера, която приличаше на обърната кристална чаша. Вътре зад стените й месецът увенчаваше свода на притихналите звездни небеса и между мрачното войнство на елите по брега струеше, проблясвайки в плитчините, древната река Нара. И подрънкваха с железните си подкови конете в нощта, и мъждукаше борината в колибата накрай селото, под челото на хълма, извисил се до реката. А зад планината, подир пасищата, сред нивата със зимница стоеше момък с цървули, шаячни панталони и домашнотъкана риза почти до коленете.