— Ще взема да тръгна в равното поле все на изток — нареждаше той. — А насреща ми — седем братя, седем буйни ветри. „Отгде идете, седем братя, седем буйни ветри? За где сте тръгнали?“ „Тръгнали сме в равното поле, в ширналите се простори да сушим трева изкосена, гора изсечена, земя изорана.“
— Идете, седем буйни ветри, тъгите тъжни сберете от вдовици, сираци и невръстни дечица — от цял свят, що светува, занесете ги на девицата хубавица Марина в сърцето й нетърпеливо, прободете със сабя дамаскиня сърцето й нетърпеливо, загнездете в него тъгите тъжни, а грижата изпепеляваща — в горещата й кръв, в черния дроб, в ставите, та девицата хубавица да тъгува и плаче за мен, раба божи Иван, денонощно през всичките двадесет и четири часа, и с храна да не се насища тъй, че да ме забрави, и с питие да не се напива тъй, че да ме забрави, и на веселба да не се весели тъй, че да ме забрави, и сън да не сънува такъв, че да ме забрави, и в парната баня със сапун да не ме измива и с метла да не ме избива от паметта си, и да й изглеждам по-скъп от майка и баща, по-скъп от рода, от племето, по-скъп от всичко на света под божията луна…
Същинска мъгла застла чашата. А когато отново се проясни — на поваления дънер пред сватбената трапеза вече седяха жених и невеста, и шаферът, водещ сватбеното тържество, удряше с бич зад стената, за да пази младите от уроки, и в одаята, където трябваше за първи път да си принадлежат, закалена стрела закрепваха над възглавницата, и преди да изпият наздравицата кумовете започнаха да възхваляват младоженците, да им предричат щастие и богатство, и продължаваше да обикаля около брачната стая брадат мъж с остър поглед, заканително размахвайки брадва: „Ехей, нечисти хили, пазете се, към нашите млади гълъбчета не се приближавайте!“
Но не сто и двайсет килограмовия шопар целуваше невестата Звездица в медените й уста, не за него бе приготвена закалената стрела, не за него проблясваше в лъчите на залязващото слънце острата брадва. Другиму съдбата бе отредила да изпие медената роса. На друг щастливец, на друг…
Ала това беше на Нара, на река Нара със спокойните й води.
— Но как го правите? — чу се изплашеният й глас. — Там, на дланта ви, дядо, съм аз самата. Макар и смалена, но жива… За тази ли изненада намекваше Боря? Защо не казвате нито дума? И защо угасихте тази… хм… тази кристална…?
— А ти, младоженке, какво ще отговориш на вишните?
— Почакайте да заключа стаята — прошепна тя заговорнически и аз дочух потропването на токчетата й. — Ах, но тя вече е заключена! — зачудено каза булката, докато се връщаше на перваза. — Макар че, струва ми се, не бях я затваряла.
Именно в този момент човекът, който седеше зад волана на елекара, се убеди, че е закъснял безнадеждно за полета, и като гледаше почти слялото се със земята небе, си мислеше за големите неприятности, които го очакваха от страна на проклетника Куманков.
— Кой сте вие? — питаше младоженката с протегната над перваза ръка, сякаш придърпваше незримо перде и се опитваше да ме види. — Забелязвам дълга коса до раменете, разрошена и побеляла. Кой сте вие, дядо?
— Пазачът на вишните — отговорих.
Тя веднага се зарадва.
— Значи тукашният пазач? А аз съм чувала, че вашата професия е изчезнала още през миналия век. Сега навсякъде има електронни пазачи.
— Аз не съм електронен.
— Сигурно не сте… Защо вие нито веднъж не погледнахте към дланта си… там де… където бяхме с Иван в стародавни времена… както бях си мечтала още като момиче…
— Не трябва да гледам там.
— Защо, дядо?
— Истината, както и слънцето, не можеш да гледаш право в очите.
Младоженката въздъхна.
И тогава вдигнах ръката си към рамото с дланта нагоре — върху нея осветих полусферата, която приличаше на обърната кристална чаша. По нея пъплеха брези, затънали до пояс в бледосинкавия сняг, и между брезите се виеше отъпкан път, литнал от планината надолу към блестящия лед на яза, и дрънчаха звънчетата на шумното сватбено шествие, и кулестите коне бясно хапеха юздите си, и се смееха женихът и невестата върху мечата кожа на шейната. „Ех, жълтици пред вас ще натрупам, плитката на момата ний ще откупим!“ — редеше закачливи стихове акордеонистът, а жените и момите, наизскачали по пруста, завикаха: „Откупът на жениха да е голям като за хубава стока!“
Но не тромав мързелан и не дебелак скочи от мечата кожа пред къщата и понесе изгората си на ръце по пътечката.
Това се случи на Об, ех, на обските предпланини, сред безкрайните юнашки простори, в парещия сибирски сняг…