— Познах ви кой сте, вие сте дядото на Иван — Лука. Иван често ми е разказвал за вас. И снимка ми е показвал — когато сте били на Марс.
— На един от марсианските полюси — уточних. — Не само на Земята правят сватби. И на Уран, и на Марс. Да ви покажа ли?
— Приберете, дядо, играчката си в калъфа. Тя е чудесна. Само че напразно ме корите, че съм заменила героя с някакъв си шишко.
— По-добре синигер на земята, отколкото жерав в небесата ли?
— В небесата! В небесата! — възкликна младоженката с нотка на обида. — От Иван само за небето съм слушала. За зова на звездите! За хоровода от разноцветни слънца! За астроморфозата! За хронотунелите! Чакай ме като победител! — Тя избърса една сълза. — Хвала на победителя, мъка за победения!
— Хвала на победителя, мъка за победения! — казах аз и в отговор чух рязкото й:
— Старецо Лука, известно ли ви е, че вашият внук е отлетял почти завинаги? Аз проверявах и в Планетарната академия, до самия президент стигнах.
— И все пак, булке, той ще се върне.
— Може и да се върне. Но ще бъде на около тридесет години, нали?
— Добре ще е, ако бъде така — съгласих се с нея.
— Тридесет години, та това е още млад човек. Е, ами аз? Тогава ще бъда вече старица. На около осемдесет. „Да ви поканя ли на танц, бабо?“ С хлътнали бузи, провиснала отвсякъде кожа, оплешивяла, с изкривени ръце и крака като Баба Яга. И по-страшно от Шекспировите вещици ще завия:
Защо пък с такава песничка да не посрещна Иван? На електронна метла?
В това време зад булката се чу настойчиво чукане по невидимата врата.
— Идвам, идвам, мили! — извика тя и ми прошепна: — Аз молих да ме вземат заедно с Иван, но не разрешиха. Нали сам знаете, че там са изключително мъже… Бъдете спокоен, той замина, без да се колебае. Но отговорете ми: заради какво ме изостави тук, на Земята, вашият внук?
— Не заради какво, а в името на какво. И не изостави, а само остави — казах аз. — Макар че във всичко останало имаш право, невесто.
Пак почукаха и тя пак извика: „Идвам, идвам“.
— Дори жената на Пушкин после пак се е омъжила. За генерал — припомни тя.
— Но преди това Наталия Николаевна е носила траур няколко години.
— А нима аз не плаках през тези проклети пет години. Не гледах ли непрекъснато нашите снимки и видеофилми? Не чаках ли от него известия? — И тя придърпа към себе си едното крило на прозореца.
— Понякога руските жени е трябвало да чакат цял живот — не отстъпвах аз.
— Цял живот! Та той се разсея в небесата като лъч. А мен ме изостави, изостави, изостави! Това и отговорете на своите вишни, които пазите!
— Аз пазя една вишна. Тази, под която съм застанал. За да не й пречи никой да разцъфне. Протегни към нея ръката си, невесто!
Клоните под прозореца зашумоляха и аз чух как тя възликува:
— Разцъфна! Разцъфна! Цялата е в цвят! Мирише като през май. Вълшебство! Изглежда, ненапразно разправят, че понякога дърветата цъфтят за втори път през есента.
Откърших внимателно, за да не изпращи, едно клонче, отрупано с розови цветове, и го сложих на перваза.
— Ето ти, щастливке, моят сватбен подарък. Заслужила си го.
Грохотът зад вратата заглуши гласа ми.
— Марина, какво си се заседяла там? — възмущаваше се женихът.
— Благодаря ти, пазачо — каза тя и затвори и другото крило на прозореца. Отново проблесна и се стопи сиянието на булото. Ключът се превъртя два пъти.
— С кого заговорничиш там, палавнице? — запита я мъжлето й с пресипналия си бас.
— С вишните в градината — отвърна тя високо, но той не позна гласа й.
III
Ще заскрибуцат, ще задращят, ще задрънкат електронни железарии, ще се разлюлеят двойките в бесен танц, ще заблестят очите в полумрака под петлите на въртележките. Същата вещица завие пресипнало заклинанието по мъртвия електронен мотив:
— Превъзходни цветчета — — ще измърка женихът, когато ще разглежда вишневото клонче. — Сега не можеш да различиш кое е живо дърво, кое е мъртво — ето как работи нашата наука. Приятелят ми Венка Маргелов неотдавна чак в Сахара се подвизаваше с група археолози. И да не повярваш: буквално цялата пустиня е набучена с палми. Изкуствени, разбира се, от биокрон.
През живото вишнево клонче помръкнало ще го погледне една старица — с хлътнали бузи, провиснала кожа, с лъскащи като молци кичури побелели коси.
Морно, като несмазана кобилица над кладенец, младоженката ще промълви: