— Извинявай, че се забавих. Не се сърди, Боря. Ако искаш, да отидем до стаята на младоженеца. За пет минути поне, а?
IV
На дванайсет години се наложи да ми заменят счупен прешлен. С приятеля ми се хванахме на бас на една книга, че ще скоча в реката от високия й бряг. Засилих се, литнах и още във въздуха успях да извикам: „Тримата мускетари вече са мои!“ Но прелетях над вира и се забих с ръцете напред в кафеникавия пясък, където водата бе колкото в напръстник. Помня, как дойдох в съзнание в болничната стая, разпънат върху дървена платформа, и как старата болногледачка Ирина нощем, като мислеше, че спя, нареждаше, фъфлейки: „Боже господи, толкова младичък още, а цял живот ще изкара неподвижен, като жив труп.“ В болницата онова лято аз бях дванайсетият гмуркач и ми провървя повече, отколкото на другите, защото предложиха за път в света да ми заменят прешлен и мама се съгласи, а татко беше на своя си Уран и въобще не знаеше за нещастния случай.
Помня зеленикавата като подводна пещера операционна зала, масата — сякаш мидена черупка, прозрачния похлупак над нея и множеството тръбички, вентили и проводници. Те мигом ме оплетоха като в мрежа. „Брой, моряче, на глас до тридесет!“ — каза ми някой, когото не виждах, и аз старателно започнах да броя, а прозрачният похлупак се спускаше над мене, спускаше се, сърцето ми затупа като на птиче, хванато в ръце, и изведнъж спря. То спря на 23 и аз престанах да мърдам устните си, като чаках следващото тупкане. И сърцето заби веднъж, дваж, три пъти и отново замря. Тогава ме обгърна тъмна пелена и в мрака безпаметен аз се мятах във вълните на подземна река — може би в самата преизподня, докато не изгря в предусетените далнини люлката на светлината, белите снегове на деня. Отворих очи като новороден, станах от масата мида и закрачих оздравял.
Така е и при астроморфозата — звездния сън. Потопяваш се в течната сърцевина на яйце с размерите на олимпийски басейн. Замръзваш като висулка, като безчувствено парче лед и те обгръщат същите безмълвни води на Стикс и същата непрогледна тъма. А когато се събуждаш, усещаш се неуютно като ечемичено зърно, което е лежало на дъното на саркофага повече от пет хилядолетия, и посадено от любопитен археолог в земята, без самото да иска това — покарва. Но кълна му не галят благословените нилски зефири, а го пронизват студените ветрове на други ширини.
Събуждаш се, а над тебе паяжина на чужди небеса, непознато слънце мъждука в зенита и чезне в илюминатора небесносиньото, червеното, зеленото, оранжевото и бялото кълбо — самата Индра. Тук трябва да има разумен живот. Твърде дълго земяните обследваха този участък на галактиката, за да сгрешат…
И на Индра наистина кипи живот, ето го живота в обективите на уредите, във визьорите на стереоскопите. Като небесни дъги се издигат между континентите разноцветните арки на тумбести мостове (по които нищо не се вижда, но възможно е придвижването да става и вътре в тези мостове дъги!). От недрата на океана стърчат многоъгълни тръби, от време на време изхвърлят синкав идиличен дим (спектрограмата показва съвсем чист озон). Или друга картина: на нощната страна, сякаш гонен от вятъра, се вее тънък ребрен навес (почти десет квадратни километра) и там, откъдето мине, след четвърт час се разразява буря и палува дъжд. А на северния и на южния полюс бели кули извисяват на три километра белите си израстъци, прилични на дървета с окастрени клони. Понякога между подрязаните вейки се извиват зелени огнени змии, понякога прелитат небесносини кълба.
Много още каменисти и трънливи пътеки ще трябва да извървите, братя земляни, докато стигнете до подобни чудеса!
Още една загадка на Индра е тамошният транспорт. Няма и помен от ракети, самолети, елекари. Както цивилизацията на древните инки се е справила, без да открие колелото, така и тук са го пренебрегнали. Въпреки това има много пътища — прави като стрела и с метален отблясък. Но са пусти и денем, и нощем. Горите са си гори (само че не се вижда да ги секат), реките са си реки (повечето покрити с прозрачни издути навеси върху също прозрачни колони), и хората са си хора (жалко само, че не са израснали — стигат до около деветдесет сантиметра, — но пък и планетата им е двойно по-малка от Земята).
Време е вече от стражевите кули да забележат високия звезден гост — не един ден виси на орбита…
Изглежда, обаче, че нямат намерение да ме забелязват. Ни мене, ни моя дълъг километър и половина „Перун“, ни сигналите, които им изпращам от звездолета. Ефирът е мъртъв като сероводородно езеро, дочува се само неясното боботене на бурите — нищо повече.